На ръба

Джовани се бе спрял до една сергия с цветя. Китките бяха току що извадени от пакетите и разположени пищно на импровизираните рафтове по трите стени на набързо опънатата палатка от армирано полиетиленово платно. До вечерта, на лютия студ цветята щяха да измръзнат и повехнат. Но сега, в тоя момент те бяха удивително свежи и примамващи погледа. Тази пъстра палитра от всички цветове на дъгата така го омая, че той спря, зяпна с уста и остана продължително загледан в една голяма червена роза.

Ожесточението в лицето му някак бавно и постепенно се стопи. То омекна и една тръпка на радост премина забележимо по него, съвсем по човешки. Колко ли отдавна не бе виждал красота в тоя жесток свят?

Не можеше да си позволи да купи това цвете! Ръката му неволно, в някакъв внезапен, неустоим порив се повдигна и пръстите му докоснаха нежно алените листа на розата. Подсмъркна и застина в някакъв дълбок щастлив трепет. Огрян от студеното, утринно януарско слънце той така и не разбра, че беше обект за детайлно филмиране от страна на камерата на малката репортажна група на местната кабелна телевизия.

Младите репортьори работеха по актуалната тема за нарастващата мизерия и безработица. Без да искат, или по някакво случайно стечение на обстоятелствата те бяха попаднали на човека който беше най-подходящия за тяхната тема.

Този вече не млад мъж, без сам да го желае, живееше на ръба. На оня краен ръб в своя живот, зад който нямаше нищо друго, освен студената бездна на небитието.

Беше повече от очевидно, че при малко повече настойчивост и късмет тези млади телевизионни репортери щяха да се превърнат в добри професионалисти.