Душичка

— Мър… мър… мър…

Изведнъж силно тропане на портичката. Оленка се събужда и не диша от страх; сърцето й силно бие. Минава половин минута и пак тропане.

„Това е телеграма от Харков, мисли си тя и започва цялата да трепери. Майката иска да й пратят Саша в Харков… О, Господи!“

Тя е в отчаяние; главата, краката, ръцете й изстиват и й се струва, че няма по-нещастен човек на света от нея. Но минава още една минута и се чуват гласове — ветеринарят се е върнал вкъщи от клуба.

„Ох, слава Богу“, казва си тя.

От сърцето й постепенно се смъква тежестта, пак й става леко; тя ляга и мисли за Саша, който спи дълбоко в съседната стая и от време на време говори насън:

— Ще те науча аз! Махай се! Не се бий!

1898