Приключение в пустия дом

— Надявам се, че моето безкрайно разнообразие не увяхва и не се изтрива от времето — каза той и аз усетих в гласа му радостта и гордостта на художник при вида на гениалната си творба. — Не е ли истина, че прилича на мен?

— Бих бил готов да се закълна, че това сте вие, мили Холмс!

— Честта на изпълнението се пада на Оскар Мене от Гренобъл, който за няколко дни само отля този бюст от восък. Останалото приспособих сам днес, докато бях в квартирата отсреща.

— Но защо е това?

— Имам много сериозни причини някои хора да мислят, че съм си вкъщи.

— Вие мислите, че следят квартирата ви?

— Сигурен съм.

— Но кои са те?

— Старите ми врагове, Уотсън. Прелестното общество, чийто предводител лежи на дъното на Райхенбахския водопад. Не забравяйте — те знаят и единствено те знаят, че съм още жив, Те предполагаха, че рано или късно ще се върна в старата си квартира. Непрекъснато я следяха и днес сутринта видяха, когато се завърнах.

— Откъде знаете?

— От това, че днес, като погледнах през прозореца, видях човека, който ме следи. На външен вид — безобидно момче, на име Паркър, по професия следотърсач и голям виртуоз на орган. Към тези негови качества аз съм безразличен. Несравнимо по-важното за мен е страшното лице, което се крие зад тази фасада. Това е сърдечният другар на Мориарти, човекът, който хвърляше камъните от скалата, в момента най-хитрият и опасен лондонски престъпник. Същият този човек ни дебне тази нощ, Уотсън, без да подозира, че и ние го дебнем.

Постепенно плановете на моя приятел се проясниха в съзнанието ми. От това удобно скривалище ние следяхме тези, които ни преследваха. Черният силует горе беше примката, ние бяхме ловците. Смълчани, стояхме в тъмнината и наблюдавахме фигурите, които бързо преминаваха по улицата. Нощта беше студена, излезе вятър, който свиреше по улиците. Повечето от минувачите бяха с вдигнати яки и шалчета. Стори ми се, на два пъти видях една и съща фигура, също така забелязах и двама други, които като че ли за да се запазят от вятъра, се скриха във входа на една съседна на квартирата сграда. Опитах се да обърна вниманието на Холмс върху тях, но той промълви нещо нетърпеливо и продължи да наблюдава улицата. Той потропваше с крак и чукаше с пръсти по стената. Очевидно плановете му не се изпълняваха според предначертанията. Най-после, когато улицата обезлюдя и наближи полунощ, Холмс, силно развълнуван, започна да се разхожда из стаята. Тъкмо се готвех да му кажа нещо, когато погледнах към прозореца на квартирата и отново се слисах. Хванах Холмс за ръката и му посочих прозореца.