Под чинара. Из разказите на Кючук-Хасан

Хюсни, Мехмед! —

Осман надава вик,

държейки пушката си на титик… [готова, насочена]

И ето най-подир — виж късмет! —

хем едър лов насреща — не глиган,

а хубав млад рогач… Дойде таман,

и трима гръмнаха в превара —

свалиха го… Бре, майката му стара! —

Зарадваха се, туй се казва лов!

Опипаха го с трескава любов

и както всеки път,

започнаха да го дерат…

(С известна страхопочит несъмнено,

защото времето бе забранено!)

Но ето — на дрането във разгара

(пък що рогач бе — саде лой!)

гласът на горския извика: — Стой!

Отгде го дяволът сега докара?!

Уплашиха се тримата авджии,

зер то законът е кара-беля: [черна беля]

бре актове, бре глоби, бре дела —

по-харно бягай от таквиз ваджии —

и докат пушката на горския изтрака,

и тримата изчезнаха в шумака:

на бягането няма страх, ни срам —

какво ще му направиш на качака?! [беглец, контрабандист]

Ала страхът им всъщност бе така голям,

че пушките им останаха там…

Но пак, нали да пати имало глава —

не мина месец-два —

аллах, аллах, каква напаст велика:

кадията ги тримата повика!

Поглеждат: вътре горският навел главата,

кадията поглажда си брадата,

и трите пушки — до стената…

— Бре, хаирсъз кераталар, [негодници] кажете вие,

рогача кой уби — там, на „Иглика“? —

кадията извика: —

Хем никой нищо да не крие!

Кажи, Хюсни! Мехмед! Кажи, Осман!

И тримата в един глас: — Вай аман,

кадъ-ефенди, нямам си хабер!

Не съм бил там! Щраф давам цял кемер, [кожен пояс за пари]

фекат, [но] на хакерине [така се пада] ще отиде зян!

Кадията не се показа строг.

Запита ги повторно, пак получи: — Йок! —

И тутакси реши: — Добре тогава!

Понеже доказателства особни,

решителни, подробни

към делото не виждам — аз ви оправдавам…

Друг някой безбели [очевидно] е бил

тоз, който е рогача там свалил

във забранено от закона време.

Но нашто правосъдие не дреме —

ще се погрижим ний да го открием.

А вий бъдете си сега рахат,

идете си по живо и по здраво —

защото правото е право:

законът е един за беден и богат!

Наскачаха и тримата тогаз —

Хюсни, Мехмед, Осман — тозчас

готови да си тръгнат вече.

И щом кадията нехайно рече:

— Понеже сте невинни вий, момчета,

вземете си и своите чифтета! —

те грабнаха ги бързо от стената

и втурнаха се към вратата…

— Стой! — кресна им кадията тогава. —

Така ахмак-авджия се издава —

сега е вече явно чия е вината:

закарайте ги тримата в хапсаната! [затвора]

Но туй е, братко, анекдот: не е било

ни в град, ни в село!

Защото горския, и полския, и всички

законни хищни птички

подобна случка ако видят някой път,

не са дотолкоз аджамии:

веднага ще се присъединят

към тримата авджии.

И по система вечно нова,

законите за да успокоят —

на големците също тъй ще занесат

по нещичко от лова…