Вуду [bg]

Те излязоха на улицата, студеният октомврийски въздух беше свеж и хрупкав след потискащото затворено пространство на апартамента. Пендъргаст посочи към Ролс Ройса „Сребрист призрак“, модел 59-а, сякаш случайно кацнал върху бордюра на тротоара, и Д’Агоста видя солидните контури на Проктър, шофьора на Пендъргаст, в седалката зад кормилото.

— Какво ще кажеш да направим една обиколка из града?

— Може. Вече е три и половина, и без това няма да мога да заспя тази нощ.

Д’Агоста се настани в тапицираното с ароматизирана кожа пространство и Пендъргаст се плъзна до него.

— Да хвърлим един поглед на записа от охранителната камера. — Агентът натисна копче върху облегалката за ръце и от тавана се спусна плосък екран.

Д’Агоста извади едно DVD от куфарчето си.

— Ето копие. Оригиналният запис е вече в управлението.

Пендъргаст го пъхна в плейъра. Миг по-късно фоайето на Уест Енд 666 подскочи върху екрана в едър план и лещата тип рибешко око обхвана пространството от асансьора до входната врата. В единия ъгъл се виждаше часът и отминаващите секунди. Д’Агоста гледаше — може би за десети път — как портиерът излиза с един от наемателите, както можеше да се предположи, за да спре такси. Докато беше навън, една фигура мина през вратата. Имаше нещо неизказано смразяващо в начина, по който вървеше — странно тромаво, почти неориентирано, с тежки стъпки, без следа от бързане. Новодошлият погледна веднъж към камерата с оцъклен поглед, като сляп. Беше облечен чудато, в обсипана с пайети одежда върху ризата си, в много цветове върху червен фон, със завъртулки, сърца и тракащи кости. Лицето му беше подпухнало и безформено.

Пендъргаст превъртя напред, докато в обсега на камерата влезе друг човек: Нора Кели, понесла кутия с торта. Тя отиде до асансьора и отново изчезна. Още едно бързо превъртане и после Фиъринг, който с безумен вид излезе от кабинката на асансьора, олюлявайки се. Дрехата му сега беше разкъсана и пропита с кръв, дясната му ръка стискаше масивен десетинчов леководолазен нож. Портиерът тръгна към него, опита се да го хване; вместо това Фиъринг замахна към него и излезе, тътрейки крака, през двойната врата; нощта го погълна.

— Нещастник — изръмжа Д’Агоста. — Иска ми се да разкъсам вътрешностите му, да ги опека и да натъпча устата му с тях.

Той погледна Пендъргаст. Агентът бе потънал в дълбоки мисли.

— Трябва да признаеш, лентата е дяволски ясна. Сигурен ли си, че тялото в река Харлем е било на Фиъринг?

— Сестра му е идентифицирала трупа. Имало няколко родилни петна, татуировки, които съвпадали. Патологът, който е обработил трупа, е надежден, макар и малко темерут.

— Как е умрял?

— Самоубийство.

Д’Агоста изсумтя.

— Няма ли други близки?

— Майка му е невменяема, в старчески дом. Друг няма.

— А сестрата?

— Върнала се е в Англия, след като е идентифицирала тялото. — Той млъкна, след което Д’Агоста го чу да мърмори полугласно: — Интересно, много интересно.