Да дадем шанс на мравките

Пулсът му внезапно се ускори, когато в папратовата гора съзря метален блясък. Металът можеше да означава само едно — машина.

Затича се, заобикаляйки покритите с мъх папратови дървета, и видя пред себе си машината. И изведнъж спря. Виждаха се не една, а две машини.

По-отдалечената машина беше неговата. Разстоянието не му попречи да различи две фигури в нея — неговата и на Де Тери. По-близката машина обаче беше по-голяма и с някаква странна конструкция. От нея излезе тълпа, не от хора, а от някакви черни силуети, които се устремиха към него.

Разбира се, помисли си Горди, когато побягна отново, макар и вече загубил надежда. Разбира се, че мравките бяха разполагали с безкрайно време за работа. С достатъчно време, за да построят собствена машина, използвайки неговата за образец. Това им е било достатъчно и за да разберат какво трябва да направят с него, за да са спокойни за съдбата на собствената си раса.

Горди се препъна още преди първото черно туловище да се стовари върху него.

Докато дробовете му поемаха въздух за последен път, успя да съобрази на кого беше принадлежал дрезгавият животински рев, който чу при първото си пътуване до древната джунгла.