Франи

Дамската тоалетна в „Сиклърс“ бе почти толкова голяма, колкото самият салон и по някаква странна причина бе не по-малко уютна. Никой не я обслужваше и когато Франи влезе, вътре нямаше жива душа. Тя поспря за миг по средата на керамичния под, сякаш точно тук бе определила някому среща. По челото й избиха капчици пот, устните й бяха полуотворени, лицето й побледня още повече.

После внезапно и рязко се втурна към най-вътрешната, най-закътаната от седемте кабини — за щастие нямаше нужда да пуска монета, — затръшна вратата и с мъка завъртя ръчката. Без да обръща внимание на обстановката, тя седна и плътно прибра колене до тялото си, сякаш й се щеше да се свие на кълбо и да стане съвсем малка. После вдигна ръце и притисна клепачи с ръба на изопнатите си длани, сякаш да парализира зрителния нерв и да потопи всички образи в черната пустота. Издължените й пръсти, макар да трепереха, а може би пък именно поради това, изглеждаха особено тънки и красиви. За миг тя застина в тази напрегната, почти утробна поза, после изведнъж се разхлипа. Плака цели пет минути. Хълцаше, без да се опита да потисне стоновете на мъка и объркване, кълцаше като невротизирано дете, когато дъхът му просто не може да се промъкне през свитото гърло. После изведнъж престана да плаче — престана внезапно, без онези мъчителни, режещи вдишвания и издишвания, с които обикновено завършва такъв пристъп. Сякаш бе престанала да плаче от някакво мигновено превключване в мозъка, веднага след което цялото й същество се бе успокоило. С почти безизразно, мокро от сълзи лице тя вдигна чантичката си от пода, отвори я и извади книжката със светлозелена обложка. Сложи я на скута си, по-точно на едното коляно, и се втренчи в нея, сякаш това бе най-подходящото място за такива светлозелени книжки. Внезапно я вдигна и я притисна силно и бързо до гърдите си, после я прибра в чантичката си, изправи се и излезе от кабинката. Изми си лицето и ръцете със студена вода, избърса се с чиста кърпа, начерви се, приглади коси и напусна тоалетната.