Стрелците от гористите равнини
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Год: Издание: «Универс»
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Стрелците от гористите равнини». Краткое содержание книги:
— Изглежда добре го познавате.
Очите й се сблъскаха с неговите. Нейните бяха студени и почти враждебни.
— Да, скоро ще се женим.
Думите й прозвучаха някак си фалшиви и изкуствени. Защо? Нали тя наистина щеше да се омъжва за него.
— Така ли?
И отново онази насмешка в думите му. Челюстта й се повдигна.
— Да. Да, ще се омъжвам за него!
Той я огледа с напълно сериозен поглед. Тя беше високо момиче, пет фута и седем инча, но неговият ръст я караше да изглежда дребосък.
— Желая ви щастие — изрече той, после повдигна шапката си и я тръгна към вратата.
Колийн Райли се обърна към Ед Милър.
— Кой беше този мъж?
— Клей Бел — отвърна Милър, като я наблюдаваше с блестящи и любопитни очи. — Той има добитък на Дийп Крийк.
Тя излезе вън на дъсчения тротоар и огледа улицата. Не се виждаше никъде. Нито пък Джад Девит.
Едва сега до съзнанието й достигна съдържанието на репликата на Милър. Това беше човекът с добитъка, който Джад искаше да изрита от участъка му!
Тя пристъпи напред и спря. Преместването на на ония крави можеше да не се окаже толкова лесно, колкото си го представяше Джад. Имаше нещо в този едър млад мъж, което й подсказваш, че не беше от ония хора, които биха се оставили да бъдат прегазени, дори и от безцеремонните и безмилостни похвати на Джад.
И в този момент очите й се спряха върху Уот Уилямсън. Едрият дървосекач се опитваше без особен успех да скрие лицето си зад колоната на входа, и то имаше защо. Едното му око беше черно и подуто, а на челюстта му се издигаше внушителен оток.
— Уот! Пак ли си се бил!
Уот Уилямс махна с ръка на нескопосното си укритие.
— Мадам, това беше най-краткият ми бой. Аз замахнах към него и пропуснах, той също замахна към мен, но не пропусна.
— Джад знае ли за случилото се?
— Още не, но той вече има сблъсък със същия момък. Поговориха си малко за земята, дето Джад се кани да сече, и Джад заплаши момъка, че ще го смъкне от коня и ще го напердаши с колана си. Момъкът му каза, че няма да има нищо против.
Уот докосна внимателно челюстта си с връхчетата на пръстите.
— Мадам, този момък няма да е толкова лесен, както си мисли Джад.
Тя изведнъж си спомни ожулените кокалчета на младия мъж преди минута и пълното безразличие, което бе демонстрирал към Джад.
— Този мъж… да не се казваше Бел? Клей Бел?
— Точно той е. Висок момък, стъпва леко като пантера, и удря здраво — добави той мрачно.
Вятърът раздвижи напечения прах на улицата. Муха прелетя лениво и се блъсна в рамката на прозореца; полузаспали коне мързеливо се размърдаха на коневръза пред салона.
В Тинкърсвил нямаше кой знае какво за разглеждане. Той просто беше едно дребно градче с няколко стари сгради от сив камък и една-две от червени тухли; останалите здания, магазини и къщи, представляваха сиви къщи от строителен картон, обрулени от слънцето и с олющена боя. В равнината заобикаляща градчето танцуваха прашни дяволчета и маранята караше всичко наоколо да трепери.
Колийн Райли закрачи по дъсчения тротоар към края на улицата. В далечината планините изглеждаха прохладни и съблазнителни. Тя застана неподвижна втренчена в безкрайните простори заслушана в ленивите приказки на мъжете. Кон се разтърси и изпръхтя в опит да прогони измъчващите го мухи, а някъде отдалеч, в другия кай на града, отчетливо се разнесе звънкият грохот на чук в наковалня.
Опърленият от жегата Тинкърсвил, безличен и сив, откъснат от света, какво можеше да предложи той на всички тези мъже, които живееха в него? Кой нормален човек би предпочел да прекара живота си в тая пустош, след като съществуваха Ню Йорк, Лондон и Париж?
Някакво неясно тъмносиньо петно в далечните хълмове указваше за устието на каньон… къде ли извеждаше той? До някоя изумрудена ливада? Или кристално бистро езеро? Или земи, недокосвани от човешко присъствие?
Тя се извърна и отново огледа градчето. Мъжът от хотела й говореше за индиански войни и кражби на добитък, за кръвопролитни сражения и жестоки битки за оцеляване, но въпреки това градчето не показваше някакви очевидни белези.
Някои от първите заселници бяха продължили нататък, но други бяха останали. А и онзи един възрастен мъж, основал градчето, Сам Тинкър. Трябваше да поговори с него.
Сред тези, които бяха останали, имаше всякакви, и високи и дребни, но ги обединяваше едно качество, общо за всички тях — те бяха силни. Мъже с кожа обветрена като пергамент и очи виждащи отвъд утрешния ден.