Захар Торбата

Минават векове — улиците на Историята се изглаждат за по-сетнешния поглед и тя заприличва на опъната топографска лента.

Навън здравата застудя и щом се затворихме в барачката, заспахме дълбоко до сутринта. Бяхме решили да тръгнем по-рано. Едва се беше зазорило, когато изтикахме велосипедите си й като тракахме със зъби, започнахме да ги товарим.

Тревата беше посребрена от скреж, а от Куликовка, откъм дерето, през покритото с копи поле, мъглата прииждаше на вретена.

Но едва бяхме направили няколко крачки, за да яхнем колелата и да потеглим от една от копите се чу силен, сърдит лай и срещу ни се втурна рошаво Муцунесто сиво куче. Втурна се, а след него се разпадна и комата: събуден от лая, оттам се надигна някакъв дългуч, подвикна на кучето и се заотърсва от сламата. Вече беше достатъчно светло, за да познаем нашия Заха̀р Торбата, облечен с още някакво палто с окъсели ръкави.

Беше пренощувал в комата, в този пронизващ студ! Защо? Какво безпокойство или привързаност го бяха принудили?

Начаса отпадна всичко подигравателно и снизходително, което си бяхме мислили за него вчера. В това мразовито утро, измъквайки се от копата, той вече не беше Пазачът, а сякаш Духът на това Поле, който вечно бди и никога не го напуска.

Тръгна към нас, като все още се отърсваше й си търкаше ръцете, и изпод нахлупения каскет ни заприлича на добър стар приятел.

— Защо не почукахте, Заха̀р Дмитрич?

— Не исках да ви безпокоя — той разкършваше рамене и се прозяваше. Целият беше в клечки. Разкопча се, за да се изчисти, и видяхме, че всичко си беше на мястото — и Книгата за впечатления, и единствено позволената брадвичка.