Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Няколко часа по-късно стояха на края на малка равнина и гледаха морето от тръстики под тях, очукани и изпочупени от бурята. Никакви къщи. Никаква светлина.
Тук имаше и много трупове, проснати, както са нападали. Главата на един лежеше в някаква висока трева. Друг лежеше в някакво поточе. Тялото на трети пък се беше преплело по нелеп начин с един умрял кон. Дъждът бе отмил кръвта и на лунната светлина мъртвата плът напомняше рибени люспи. Навсякъде наоколо се носеше самотната есенна молитва на жетвари и щурци.
Струйка сълзи проряза бяла пътека надолу по мръсното лице на Матахачи. Той въздъхна като много болен човек.
— Такедзо, ако умра, ще се погрижиш ли за Оцу?
— За какво говориш?
— Чувствам се така, сякаш умирам.
— Е, щом така се чувстваш, сигурно ще умреш — сряза го Такедзо. Губеше търпение — искаше приятелят му да е по-силен, за да може да се опре на него от време на време, не във физическия смисъл на думата, а за кураж.
— Хайде, Матахачи! Не бъди такъв ревльо!
— Майка ми има кой да се грижи за нея, но Оцу е съвсем сама на този свят. Винаги е била. Толкова ми е мъчно за нея, Такедзо. Обещай ми, че ще се погрижиш за нея, ако мен ме няма.
— Вземи се в ръце! Хората не умират от чревно разстройство. Рано или късно ще открием къща и тогава ще те сложа да си легнеш и ще ти дам някакво лекарство. А сега престани с всичките тези дрънканици за умиране!
Малко по-нататък стигнаха до място, където купчините безжизнени тела имаха вид, сякаш е било изтребено цяло поделение. Двамата обаче вече бяха претръпнали от гледката на кръвта. Отпадналите им погледи приеха зрелището с хладно безразличие и те пак спряха да си починат.
Докато си поемаха дъх, чуха нещо да се движи между телата. И двамата се отдръпнаха ужасени и без да мислят се свиха надолу, изблещили очи и наострили сетива.
Фигурата се стрелна бързо напред като изненадан заек. Когато го уловиха с поглед, видяха, че човекът, който и да е, се придържа плътно към земята. Първоначално си помислиха, че е някой отделил се самурай и се приготвиха за опасна среща, но за тяхно удивление свирепият боец се оказа младо момиче. Изглеждаше тринадесет-четиринадесетгодишна и носеше кимоно с навити ръкави. Тясното оби около кръста й, макар на места закърпено, беше от златен брокат; тук сред труповете тя наистина представляваше странна гледка. Девойката обърна поглед и се втренчи подозрително в тях с хитри, котешки очи.
И Такедзо, и Матахачи се чудеха: какво за бога би могло да доведе това младо момиче, посред нощ, в обитаваното от призраци, застлано с трупове поле?
Известно време и двамата просто стояха, вперили на свой ред поглед в нея. После Такедзо се обади:
— Ти коя си?
Момичето премига няколко пъти, изправи се на крака и побягна.
— Стой! — изкрещя Такедзо. — Само искам да те попитам нещо. Не си отивай!
Но тя вече се бе изгубила, като проблеснала в нощта светкавица. Шумът от звънче заглъхна зловещо в тъмнината.
— Възможно ли е да беше дух? — заразсъждава Такедзо на глас, докато се взираше с празен поглед в тънката мъгла.
Матахачи потрепери и насила се засмя.
— Ако наоколо имаше някакви духове, щяха да са тези на войниците, струва ми се, а?
— Иска ми се да не бях я изплашил — каза Такедзо. — Тук някъде наоколо трябва да има село. Можеше да ни насочи.
Продължиха напред и изкачиха по-близкия от двата хълма пред тях. В долчинката от другата страна имаше блато, което се простираше на юг от връх Фува. И само на половин час път — светлина.
Щом доближиха селската къща, тя им се стори не съвсем обикновена. На първо място, беше оградена с дебела, пръстена стена. И още — портата бе почти величествена. Или поне останките от порта, защото тя беше стара и отчаяно се нуждаеше от поправка.
Такедзо се приближи до вратата и леко потропа.
— Има ли някой?
Не получи отговор и опита отново.
— Извинете, че ви безпокоим по това време, но приятелят ми е болен. Не искаме да ви създаваме неприятности — той просто има нужда от малко почивка.
Отвътре чуха шепот и малко след това — шума от нечие приближаване към вратата.
— Вие сте войници, изостанали от Секигахара, нали?
Гласът беше на младо момиче.
— Точно така — отвърна Такедзо. — Бяхме под предводителството на господаря Шимен от Ига.
— Махайте се! Ако ви открият тук, ще загазим.
— Чуйте, много съжаляваме, че трябва да ви безпокоим по този начин, но вървим много отдавна. Моят приятел се нуждае от почивка, това е всичко, и…
— Моля ви, вървете си!
— Добре, щом наистина така искате, но не бихте ли могли да дадете на приятеля ми малко лекарство? Стомахът му е толкова зле, че ни е трудно даже да се движим.