За мишките и хората
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За мишките и хората». Краткое содержание книги:
ГЛАВА 2
Спалното помещение представляваше дълга, правоъгълна постройка с варосани стени и небоядисан под. На трите стени имаше малки квадратни прозорчета, а на четвъртата — масивна врата с дървено резе. Покрай стените бяха наредени осем легла — пет застлани с одеяла, а останалите три — голи, само със сламеници. Над всяко легло беше закована с отвора напред каса от ябълки, тъй че всеки от спящите тук разполагаше всъщност с две полици за личните си вещи. Тези полици бяха отрупани с дреболии — сапуни, пакетчета талк, ножчета за бръснене — и с онези списания, които земеделските работници обичат да четат, на които се надсмиват и тайничко вярват. Освен това върху полиците се виждаха лекарства, малки шишенца, гребенчета, а на пироните, забити в страничните дъски, висеше и по някоя вратовръзка. Край едната стена стърчеше черна, чугунена печка с кюнец, който вървеше право нагоре и влизаше в тавана. В средата на помещението се мъдреше голяма, четвъртита маса с разхвърляни по нея карти за игра, а наоколо имаше сандъци за сядане.
Към десет часа сутринта слънцето хвърли през едно от прозорчетата ярък, наситен с прах сноп лъчи. Мухи се застрелкаха като метеори през снопа.
Дървеното резе се вдигна. Вратата се отвори и в помещението влезе висок, прегърбен старец- Носеше сини работни дрехи и в лявата си ръка държеше голяма метла с дървена дръжка. След него влезе Джордж, а след Джордж — Лени.
— Стопанинът ви чакаше снощи — рече старецът.- Побесня, като видя, че ви няма; мислеше тая заран да почнете работа. — Той вдигна дясната си ръка и от ръкава се показа заоблена, прилична на кол китка — останалата част от ръката липсваше. — Можете да заемете ония две легла — каза той и посочи двете легла до печката.
Джордж пристъпи напред и хвърли одеялата си върху сламения чувал, който служеше за дюшек. После погледна полицата над кревата и взе оттам жълта тенекиена кутийка.
— Ха! Това пък какво е?
— Отде да знам — отвърна старецът.
— Тук пише: „Унищожава въшки, хлебарки и други паразити.“ Бе ти какво легло ни даваш, а? Да въшлясаме ли искаш?
Старецът сложи метлата под мишница и протегна ръка към кутийката. След това заразглежда внимателно надписа.
— Вижте кво — каза най-после той, — момчето, дето спеше преди на това легло, беше ковач — много хубав човек и чист, чист до немай-къде. Миеше си ръцете дори след ядене.
— Тогава как е завъдил тия гадини? — извика Джордж вече ядосан.
Лени сложи завивките си на съседното легло, седна и се втренчи в Джордж със зяпнала уста.
— Вижте кво — подзе пак старецът, — тоя ковач, викаха го Уайти, беше такъв човек, че ръсеше от тоя прах, макар да нямаше гадини. Ей тъй, за по-сигурно, видите ли. Да ви кажа кво правеше: като седнеше да яде, не кусваше варените картофи, дорде не ги обелеше и изчистеше и от най-малкото петънце. Пък не дай боже по черупката на яйцето му да имаше кръв — жулеше го с четка. Накрая напусна, и то заради храната. Такъв човек беше — чистник. В неделя се издокарваше, дори когато не отиваше в града; слагаше си даже връзка и сядаше в спалното.
— Знам ли? — рече недоверчиво Джордж. — Та защо, казваш, напуснал?
Старецът пъхна жълтата кутийка в джоба си и потри рошавите си бели бакенбарди.
— Ами... ей тъй.., напусна, както се напуска; Каза, че зарад храната. Нямал друга причина, само храната. Една вечер рече: „Платете ми, каквото съм изкарал“ и дим да го няма.
Джордж вдигна завивките си, наведе се и заразглежда отблизо сламеника. Лени стана и тутакси последва примера му. След прегледа Джордж най-после се успокои. Той разгъна навитите по войнишки одеяла и сложи вещите си на полицата — самобръсначка, сапун за бръснене, гребенче, флакон хапчета, благ мехлем и каишка за китката. След това застла прилежно леглото си.
— Господарят ей сегичка ще дойде. Като видя, че ви няма тая заран, хванаха го дяволите. Влиза тука — ние таман закусвахме — и вика: „Къде са ония, новите, дявол да ги вземе?“ После си изкара яда на коняря.
Джордж приглади една гънка на леглото си и седна.
— Изкара си го на коняря ли? — попита Джордж.
— И още как. Конярят ни е негър.
— Негър, казваш, а?
— Ъхъ. Пък един добряк! Веднъж го ритна кон, та нещо не е добре с гръбнака. Ядоса ли се господарят, изкарва си го на него. Ама конярят пет пари не дава. По книгите пада. Все книги държи в стаята си.
— А що за човек е господарят? — попита Джордж.
— Как да ти кажа, не е лош човек. Прихващат го сегиз-тогиз, ама иначе не е лош. Да ви кажа кво направи на Коледа. Домъкна тука един галон уиски и вика: „Пийте, момчета, колкото ви душа иска! Веднъж е Коледа.“