Най-хубавото му време

Розалинд бе застанала помежду него и вратата. Това подразни Джордж; беше уморен.

— Почакай — спря го Розалинд. Вдигнала ръка, тя удължаваше насладата си. — Виждал ли си някой от семейство Ърва напоследък? Спомни си.

— Него изобщо не съм го виждал. От дъжд на вятър с госпожата попадаме заедно в асансьора.

След първия им разговор той повече не бе закачал госпожа Ърва на тази тема, пък и приликата между докараната до лудост, полугола нещастница от онази нощ и тази стегната дребна женица с кичури прошарена коса, с черни копчета от горе до долу на блузата и с оранжева уста, изчервена извън очертанията на горната устна, бе толкова нищожна, че на Джордж му беше съвсем лесно да обсъжда с нея времето или лошото поддържане на сградата, като че ли нямаха нищо по-важно да си кажат.

— Какво ти става? — попита Джордж, след като Розалинд замълча един миг с онази глуповата веселост, изписана върху лицето й.

— Виж, ефенди — каза тя, отваряйки вратата. Цялата стая бе изпълнена с цветя: бели, розови, жълти, с дълги стъбла, застинали, във вази, кани и кошчета за боклук, пръснати на букети по маси и столове, по пода. Джордж не знаеше кои цветя как се казват, но тези бяха доста разпространен вид — големи и трайни. От дългите им невежи и сложни лица лъхаше доброжелателство. Въздухът в стаята беше придобил хладната свежест на цветарница.

— Докараха ги с едно голямо комби. Госпожа Ърва каза, че снощи ги използували за украсата на някакъв банкет и организаторът наредил да ги дадат на главния готвач. А господин Ърва сметнал, че ще е хубаво да ги подари на нас. За да покаже, че всичко е наред между нашите две семейства, каза госпожа Ърва…