За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Те носят куфарчета, аз нося найлоновия плик, голям, с надпис на български език. Светът е пълен с черни куфарчета, аз пък си вървя из него с найлонов плик… Това е опит, както ще се види и по-късно, да се преборя с моето смачкано, малко тепнато отсам-оттатък самочувствие, което още тук, при първия въпрос, който естествено ми идва наум, се стресва и подплашва така, че чувствувам ударите на сърцето си измежду тропота на толкова крака около мене. Въпросът е елементарен и естествен. Българин съм и добре познавам някои български работи. Като служебна акуратност например. Ами ако от София не са съобщили за пристигането ми, ако от посолството са забравили да изпратят човек на летището, ами и ако кореспондентът на БТА не дойде, усещате ли какво може да стане в един такъв момент с моето самочувствие, докато коридорите ме поглъщат и водят към широка осветена зала, където вече се въртят два големи барабана и изхвърлят нашите куфари? Хвърлям трепетно око. Ако има някой да ме чака, той ще е тука — дипломатите лесно стигат до багажните отделения на аерогарите. Погледът ми бърза да опипа този дълъг приземен етаж, все още нищо не виждам от японската му подредба, защото трескаво търся българи. Не само българи, но и друга посрещачи няма и аз неспокойно, не казвам друга, по-истинска дума, заставам до големия, въртящ се диск. Чужда страна, за която са ти наговорили най-различни, възможно най-велики работи. Страна, на която не знаеш езика, а единственият друг език, който се говори тук — английският, както вече казахме, си го учил преди двайсетина години за двайсетина дни. И ако нещо е останало от него, то е вече така дълбоко заспало в мозъка ти, затрупано от цитати, от вестникарски клишета, от семейни скандали, от други грижи и ядове, че за изваждане от тия дълбоки скринове и дума не може да става. На всичко отгоре чувството за самота, за една безнадеждна самота, която засяда у тебе в тоя далечен, във всеки смисъл на думата, свят, те кара кротко и невидимо за другите да подскачаш в кожата си. Нямам и никакви дребни пари, за телефон пари нямам. Успокоявам се, че все пак моят късмет, колкото и да е препикан, когато съм се родил, колкото и да е гневен на моите собствени попръжни, все пак няма дотам да ме докара, че да хартиша бледен и посърнал, сам-саменичък на това страшно със световната си слава, не знам още кое точно токийско летище…
Чинно се нареждам до големия диск, който меко и внимателно изсулва изпод синя лъскава завеса куфар подир куфар. Единственото нещо, което ми е близко сега, е картонената кутия, в която на път от Монголия и Китай съм подредил част от багажа си. Вързана с канап, лъскав един, деянджия, нашенски канап, но от претоварване по гари и самолети кутията вече е доста омърлушена и само здравата българска гръста я държи да не изсипе на японска земя вече не дотам чистите ми ризи и дреболии, които всеки човек, когато пътува, мъкне със себе си. Най-напред се появява куфарът. Поемам го, слагам го до себе си. Чакам си картонената кутия. Не знам можете ли ме разбра, дали ще прозвучи искрено това, което ще ви кажа. Ала сред тия чужди хора, които са обкръжили диска, в тая неизвестност, която по всичко личи ме очаква, в това страшно безезиково пространство, в което съм се озовал, най-сетне, в това непознато капиталистическо обкръжение, при това азиатско, този мил картонец ми стана хиляди пъти по-мил. Той се превърна в едно живо същество, което чаках да се появи не защото кой знае какви драгоценности имаше в него, а защото то беше част от мене, част, която, ако не се появеше, аз нямаше да се събера цял, щях да се чувствувам разръфан и разпарцален…
Чакам. Куфари от кожа, от носорог, с колелца и без колелца, малки, средни, големи, много големи — цели вагони са побрани в тях. Куфари излизат на диска всякакви. Моя милост сам — проточил врат към колелото, като че ли в това колело и във вързаната с канап картонена кутия стои цялото ми бъдеще… Чакам тръпен и доста смачкан.
Не преувеличавам с нито една дума — такова беше тогава чувството ми и не искам да се правя на по̀ бабаит и по̀ герой, отколкото бях… Чаках и оглеждах хората, които поемаха багажите си и бързо тръгваха по своите пътища. До мене чакаше японец. Странен японец, облечен в ловен костюм, от тия, дето генерал Русков ги раздава на делегатите на конгреса на Ловно-рибарския съюз. Само че да прощава генералът, още бая време ще трябва да мине, докато неговите костюми се изравнят по качество и табиетлък с това тънко кожено и такъмлия сетре, с което бе облечен японецът. Отнякъде, като да се спусна от покрива, до него застана японка. Първата срещната японка. Облечена е като стюардеса. С черна коса, синя блузка, с черно костюмче отгоре й. С червени, малки устни, с черни очи и с великолепна кожа, ако тая дума някому нещо говори. Колегата ловец е вече чичка. И това ловджийско сетре, разбира се, добре му стои, но ако рече да тури едни джинси, както някои чичковци у нас правят, за да ударят ужким едно шконто на календарите, които са скъсали, ще развали за две минути работата. С този кожен силяхлък, пълен с джобове и разни каишки и окачалки по него — за патрони, за дивеч, за ножове и за какво ли още не, с тази издокарана шапка, също ловна, човекът е колкото екстравагантен, толкова и елегантен. Гледах му такъмите и едва се сдържах да не зацъкам с език, когато забелязах, че държи малък пакет. Не зная кога и откъде се появи в ръцете му. Той го разтвори и подаде на момичето гривна. Хубава, от слонова кост, с позлатени ребра. Бялото и жълтото се събраха върху мургавата кожа на ръката. Никак не беше лош вкусът на този японец. Момичето направи крачка назад и се поклони. Старият японец отвърна. Момичето повтори поклона си ниско-ниско, от кръста взе да го захваща чак и да успоредява хубавата си глава със земята. Японецът пак отвърна, ала не чак толкова ниско. Нов поклон на момичето — малко по-висок, също малко по-висок е и поклонът на японеца. Като махала, които забавят движенията си, така полека-лека взеха да затихват и поклоните им.