Истината за баготите

Ной подскочи, направи двойно салто във въздуха и се приземи върху задницата на друг багот и изчезна. Не успях да премигна, когато Ной се появи отново с дузина мигащи тринки зад себе си.

— Какво чакаш? — озъби се той. — Трябва да се махаме оттук. Този ураниум е развален.

— Ъ…? — започнах интелигентно аз.

— Хайде, тръгвай след мен.

Нещо засия в замътения ми мозък и продължи да тлее докато кръвта на моите деди не закипя възторжено във вените ми. Гордо забих пети в хълбока на багота и се втурнах напред. Вятърът развя за миг косите ми и изостана. Беше въпрос на минути да пренесем всички тринки на поляната. Обучихме най-добрите от тях и разпределихме останалите по групи. Ной показваше на останалите как да се покачат върху багота и накрая така се усъвършенства, че всеки който претендира за капка спортна кръв във вените си, не би се усъмнил и на йота в успешното му представяне на предстоящите интергалактически игри. Като че ли това започна да се харесва и на Ной. Чак след като се увери, че няма тринки, което да не може да се покатери върху гърба на багот с двойно салто и винт той би отбой. Време беше да тръгваме. Чувах как дърветата си тананикат накаква приятна тиха мелодия и сърцето ми се изпълни с копнеж. Планетата, за която преди броени дни не бях и подозирал, че съществува сега ми се струваше по-хубава, от която и да било друга във вселената. Тъгата ми се изля в искреността на една сълза, която полетя надолу, разпръсна се доколкото можеше и се сля с росата завинаги. Ной се провикна високо и ние полетяхме.