Вик в нощта
- Автор: Кларк Мэри Хиггинс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веска Петрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вик в нощта». Краткое содержание книги:
— Взех по няколко седмици отпуска след раждането им.
— Кому е било нужно да се връщаш толкова скоро на работа?
Джени сви рамене.
— Срещнах Кевин Макпартланд, когато завърших колежа. Бях вече изкуствовед в университета „Фордхем“ към центъра „Линкълн“. Кев беше получил малка роля в едно бродуейско шоу. Нана ми каза, че греша, но аз естествено не я послушах.
— Нана?
— Баба ми. Тя ме е отгледала от едногодишна. Та… Нана беше права. Кев е добро момче, но е лекомислен. Две деца за две години — това не беше по силите му. След раждането на Тина той побърза да се изнесе. Сега сме разведени.
— Издържа ли децата?
— Средният годишен доход на един артист е три хиляди долара. Кев е добър актьор и може да ги има, но засега отговорът е „Не“.
— Нима от раждането си децата са в детската градина?
Джени почувства, че в гърлото й се надига буца. Още малко, и сълзите й щяха да рукнат. Тя побърза да приключи.
— Баба ми се грижеше за тях, докато аз работех. Почина преди три месеца. Предпочитам сега да не говоря за нея.
Ръцете на Ерих обвиха нейните.
— Прости ми, Джени. Обикновено не съм толкова настойчив.
Тя се усмихна насила.
— Сега е мой ред. Кажи ми всичко за себе си. Докато той говореше, тя предъвкваше сандвича.
— Вероятно си прочела нещичко за мен в брошурата. Аз съм един на майка. А тя почина при злополука във фермата. Бях на десет години… точно на рождения ми ден. Наскоро умря и баща ми. Всъщност сега грижата за имението е изцяло в ръцете на управителя. Аз прекарвам повечето от времето си в ателието.
— Иначе ще е изгубено — каза Джени. — Рисуваш от петнадесетгодишен, нали? И си разбрал, че имаш талант.
В ръцете си Ерих някак неловко въртеше чашата с вино. Вдигна рамене и рече:
— Мога да ти отговоря, както се казва в такива случаи, че рисувам по призвание, но едва ли ще е цялата истина. Майка ми беше художничка. Не бе кой знае колко добра, но затова пък баща й беше достатъчно известен. Името му е Евърет Бонарди.
— Разбира се, че го зная — възкликна Джени. — А защо не го написа в биографията си?
— Ако моята работа е добра, тя сама ще говори за себе си. Надявам се да съм понаследил нещичко от таланта на дядо. Мама изпитваше удоволствие да рисува, да скицира… Баща ми ужасно я ревнуваше от картините й. Предполагам, че когато той се е срещнал със семейството й в Сан Франциско, е приличал на слон в магазин за порцелан. Допускам, че са го взели за фермер от Мидуест със слама в обувките му. Той увещаваше мама да влага умението си в полезни неща от рода на кувертюри. При все това я обожаваше. Но видеше ли мен да си губя времето с рисуване, вбесяваше се. Затова се криех от него, когато рисувах.
Обедното слънце беше пробило през облаците и няколко лъча танцуваха по масата им. Джени примигна и обърна глава. Ерих я изучаваше.
— Джени — рече той неочаквано. — Вероятно съм те изненадал с реакцията си, когато те срещнах. Откровено казано, мислех, че съм срещнал дух. Приликата ти с Каролайн е поразяваща. И тя беше висока колкото теб. Косата й бе по-тъмна, а очите — искрящо зелени. И в твоите има зелено. Има и други неща — усмивката, начинът, по който накланяш глава, когато слушаш. В тялото си като майка ми. Татко винаги се дразнеше, че мама е много слаба, и непрекъснато я караше да яде. Сега и на мен ми идва да ти кажа: „Джени, изяж най-после този сандвич. Ти едва го докосваш!“
— Чувствам се отлично. Да поръчаме ли набързо по едно кафе? Мистър Хартли ще получи сърдечен удар, като разбере, че сте дошли, а него го е нямало. Аз трябва да се измъкна по-раничко от приема. Представяте ли си как ще се издигна в очите му!
Усмивката на Ерих се стопи.
— Имаш ли някакви планове за вечерта?
— Страхотни. Не взема ли децата навреме от мисис Къртис, ще бера ядове.
Джени повдигна вежди, сви устни и започна да имитира мисис Къртис: „Затварям в пет, но правя изключение за работещите майки, мисис Макпартланд. Крайният час е пет и половина. И не искам да чувам за никакви закъснения на автобусите или за спешен телефонен разговор. В пет и половина да сте тук. Иначе дръжте децата си у дома. Разбрано?“
— Разбрано — засмя се Ерих. — Кажи ми сега нещо за твоите момичета.
— От това по-лесно няма. Те са най-прекрасните, най-умните и…
— … И на шест месеца са проходили, а на девет проговорили. Също като майка ми си. Разказвали са ми, че тя е говорила така за мен.
Джени почувства, че сърцето й се свива от мъка при копнежа, който изведнъж се изписа на лицето му.
— Сигурна съм, че е било така — промълви Джени. Ерих се засмя.
— А пък аз съм сигурен, че не е било. Ню Йорк ме потиска. Как ли щях да изглеждам, ако бях раснал тук?