Мечът на зората
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на зората». Краткое содержание книги:
Тозер вдигна ръце и развърза ремъците, с които бе пристегната кожената му маска.
— Ами че аз ви познавам, сър — заяви той. — Срещнахме се преди десетина години, на една моя премиера в Малага.
— Вярно, спомням си. Разговаряхме за една ваша поема, публикувана съвсем наскоро, на която и до днес се възхищавам. — Боуджентъл поклати глава. — Вие наистина сте Елвереза Тозер, но…
Влезлият най-сетне смъкна развързаната маска и отдолу се показа одухотворено, живо лице с изострени черти, тънък изваян нос и тясна брадичка. Кожата на лицето имаше същия нездрав землист оттенък и носеше — белези от прекарана шарка.
— Ето, помня и лицето ви — макар тогава да бяхте доста по-пълен. Боже мили, какво се е случило с вас, сър? — попита Боуджентъл. — Да не вашите сънародници да са ви прокудили?
— Уф — въздъхна Тозер и погледна преценяващо Боуджентъл. — Нещо такова. Ще ми налеете ли чаша вино? Трябва да призная, че кратката среща с вашия приятел, рицаря, доста изтощи силите ми.
— Какво? — подхвърли д’Аверк. — Да не сте се дуелирали?
— На живот и смърт — рече Хоукмун. — Имам чувството, че маестро Тозер не е пристигнал в Камарг, за да изрази добра воля. Открих го, когато се прокрадваше из тръстиките на юг от града. Според мен той е шпионин.
— И защо според вас Елвереза Тозер, най-великият драматург, ще ви шпионира? — попита насмешливо Тозер, ала гласът му беше лишен от убедителност.
Боуджентъл прехапа замислено устни и дръпна връвчицата на звънеца, за да повика прислужника.
— Ами това ще ни кажете вие, сър — рече Хюлам д’Аверк, който, изглежда, се забавляваше чудесно. После се закашля престорено. — Простете, но май съм настинал. В този замък става такова течение, че нямате идея колко лесно човек…
— Идеята, точно това ме доведе при вас — прекъсна го Тозер. — Липсваха ми свежи идеи. — Той плъзна поглед по лицата им. — Идеи, различни от досегашните, идеи, каквито никой не познава. Не зная дали ме разбирате. Идеи…
— Да, да — закима Боуджентъл и даде знак на влезлия прислужник. — Чаша вино за нашия гост. Ще хапнете ли нещо, маестро Тозер?
— „Ще ям, пък било то хляб от Вавилон или месо от Маракан… — отвърна замечтано Тозер. — Защото плодовете, що глупците ни поднасят…“
— По това време обикновено поднасяме само сирене — прекъсна го насмешливо д’Аверк.
— „Анала“, четвърто действие, пета сцена — обяви Тозер. — Сигурно я помните?
— Помня я — кимна д’Аверк. — Но ми се струва по-слаба от останалите.
— По-изтънчена — поправи го невъзмутимо Тозер.
— Много по-изтънчена.
Появи се прислужникът с кана вино и Тозер побърза да си налее, като избра най-голямата чаша.
— Проблемите на съвременната литература — продължи той — често убягват от вниманието на простолюдието. Само след стотина години, нашите потомци ще смятат последното действие на „Анала“ за шедьовър с необичайно сложна структура, а не за зле скалъпена сценка, както я определи един доста некадърен и умствено ограничен критик.
— Аз също се смятам за член на пишещото братство — намеси се Боуджентъл. — Но да си призная, не мога да открия изтънчеността, за която толкова говорите…Може би ще бъдете така добър да ни я посочите.
— Някой друг път — махна безгрижно с ръка Тозер, допи виното и си наля втора чаша.
— А междувременно — подхвърли Хоукмун, — ще бъдете ли така добър да ни обясните как точно пристигнахте в Камарг? Не зная дали ви е известно, но ние тук смятахме, че сме откъснати от вашия свят…
— И все още сте откъснати, не се безпокойте — увери го Тозер. — Като изключим моята поява естествено. Достигнах при вас със силата на моя ум.
Д’Аверк скептично почеса брадичката си.
— Със силата на вашия ум? И как стана това?
— Това е много древно учение, с което ме запозна един мъдрец-философ, който живее в закътана долина край, Йел… — Тозер отново надигна чашата.
— Йел не е ли югозападна провинция на Гранбретан? — попита Боуджентъл.
— Правилно. Това е затънтен и забравен от всички край, където живеят само диваци, обитаващи землянки. След като последната постановка на моята пиеса „Чършил и Адулф“ ми навлече неблагоразположението на някои видни персони от императорския двор, сметнах, че ще е най-добре, ако за известно време се скрия от хоризонта, оставяйки бойното поле в ръцете на моите противници заедно с парите и любовниците ми. Какво разбирам аз от политически интриги? Нима можех да се досетя, че някои моменти от постановката пробуждат спомени за скорошни търкания в двора?
— Значи сега сте в немилост? — попита Хоукмун, разглеждайки с присвити очи Тозер. Нищо чудно цялата история да беше измислена.