Пиратска целувка

Седмица след разговора със своя доведен брат Сара стоеше на палубата на „Частити“ и се любуваше на още спящия океан. В ранното утро безкрайната шир приличаше на сребрист килим. Истинско чудо, за чието съществуване нямаше и да подозира, ако преди два дни не бе напуснала устието на Темза.

През първия ден имаше усещането, че корабът се носи на крилете на някакъв огнедишащ дракон. Дъхът му изпълваше пространството със ситна мъгла от пръски и брулеше лицата на хората с бръснещ вятър, а тримачтовата фрегата се подмяташе на гърба му като отбрулен лист.

Днес обаче митичното чудовище се бе укротило и теглеше кораба по гладката повърхност плавно като шейна. Тя вдъхна дълбоко соления въздух, толкова различен на вкус от тежката миризма на лондонската мъгла. Слава Богу, не се разболя от морска болест, която измъчваше някои от жените. Сякаш бе родена да кръстосва океаните.

— Прекрасен ден, нали, госпожице? — чу зад себе си мъжки глас и се обърна. Един от моряците стоеше облегнат на перилата. Беше го забелязала още щом се качиха на кораба. Наблюдаваше я, сякаш я преценяваше. В него имаше нещо познато, но Сара не можеше да разбере какво е то. Този мъж не приличаше на нито един от нейните познати. Жилав, на около тридесет години, с големи уши и кльощави крайници, той изглеждаше напълно безобиден, въпреки че интересът, който проявяваше към нея, започваше да я притеснява. Ето и сега бе застанал прекалено близо.

— Прекрасен, наистина — измърмори Сара и като се обърна отново към океана, направи няколко крачки встрани с надеждата, че нейното пренебрежение ще бъде правилно разбрано.

— Ти ще учиш онези, каторжничките, нали? — Натрапникът очевидно не бе разбрал колко е нежелана компанията му и се приближи още повече. — Казваш се госпожица Уилис, нали?