Човекът с черния костюм
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Всичко е съдбовно #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Човекът с черния костюм». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Весела Еленкова, 2002
— Разбирам мъката ти, рибарче, но тъкмо този довод, опасявам се, не звучи особено убедително. — Говореше престорено, сякаш ме утешаваше; тонът му бе ужасяващ, влудяващ, без капка жал и състрадание. — Човек може цял живот да не види присмехулник, което обаче не означава, че присмехулници не съществуват? Майка ти…
В потока рипна една риба. Човекът с черния костюм се намръщи и насочи показалец към нея. Пъстървата се сгърчи във въздуха, извивайки се толкова болезнено, че за миг сякаш захапа опаката си, сетне цопна във водата и се понесе по течението с обърнат корем. Блъсна се в голямата сива скала при разклонението, завъртя се два пъти във въртопа, който се образуваше на това място, и потегли към Касъл Рок. Междувременно ужасяващият непознат отново извърна към мен пламтящите си очи и тънките му устни се разтеглиха в людоедска усмивка, разкривайки острите му зъби.
— Просто до сега не я жилила пчела — обясни ми. — Но в един хубав миг — преди няма и час, ако трябва да бъда точен — докато майка ти вадеше хляба от фурната и го поставяше на плота да изстине, през прозореца на кухнята влезе пчела.
— Не те слушам, не те слушам, не те слушам!
Затиснах ушите си с ръце. Той сви устни, сякаш се канеше да свирне. Духна насреща ми съвсем леко, но от устата му се разнесе неописуема воня — на запушени канали, дворни клозети, които никога не са виждали вар, и мъртви пиленца след наводнение.
Ръцете му увиснаха безжизнено.
— Така-а. Трябва да ме изслушаш, Гари, трябва да ме изслушаш, милото ми рибарче. Брат ти Дан наследи смъртоносната алергичност именно от майка ти. И ти я носиш, но си взел от баща си защита срещу нея, която горкият Дан кой знае защо не е наследил. — Отново сви устни, но вместо да ми дъхне, зацъка с жестока насмешливост. — Тъй че, макар да ненавиждам да злословя по адрес на мъртвите, в цялата работа има някаква поетична справедливост, не смяташ ли? В крайна сметка тя е виновна за смъртта на Дан; със същия успех можеше да допре дулото до челото му и да дръпне спусъка.
— Не — прошепнах, — не е вярно.
— Напротив, вярно е. Пчелата влетя през прозореца и кацна на врата й. Тя я шляпна с ръка, без да се замисля какво прави — ти самият постъпи по-разсъдливо, нали, Гари? — и пчелата я ужили. Майка ти веднага започна да се задушава. Това е естествена реакция, когато човек е алергичен към пчелна отрова. Гърлото му се стяга и той се задушава. Затова лицето на Дан беше посиняло и подпухнало и баща ти го покри с ризата си.
Зяпнах насреща му, сякаш си бях глътнал езика. По страните ми се стичаха сълзи. Не исках да му вярвам, знаех от неделното училище, че сатаната е баща на всички лъжи — и въпреки това му вярвах. Представях си как е стоял в нашия двор и е надничал през кухнеския прозорец, наблюдавайки как майка ми се свлича на колене, впивайки пръсти в подутото си гърло, а Канди Бил подкача около нея и лае.
— Издаваше възможно най-възхитителните писъци — замислено продължи човекът с черния костюм, — и се опасявам, че си одраска лицето много лошо. Очите й изхвръкнаха като на жаба. Накрая заплака. — След кратко мълчание додаде: — Издъхна със сълзи на очи, не е ли трогателно? И сега стигаме до най-красивата част. Като издъхна… и в продължение на четвърт час лежа на пода, наоколо цареше гробна тишина и се чуваше само тиктакането на часовника на печката, а жилото на пчелата още стърчеше на врата й — толкова мъничко, ах, съвсем миниатюрно жилце — знаеш ли какво направи Канди Бил? Този малък шмекер взе, че изблиза сълзите й. Първо от едната… после от другата страна.
За миг се загледа в потока с натъжен, замислен вид. После се извърна към мен и покрусеното му изражение се изпари като сън. Лицето му се отпусна и придоби лакомия израз на мъртвец, издъхнал гладен. Очите му припламваха. Дори острите му зъбки се подаваха измежду бледите му устни.
— Умирам от глад — изтърси ненадейно. — Ще те убия, ще те изкормя и ще изям вътрешностите ти, малко рибарче. Какво ще кажеш по въпроса?
„Не — понечих да извикам, — моля ви, недейте!“ От устата ми обаче не излезе нито звук. Личеше си, че е твърдо решен да го направи. Твърдо решен.
— Толкова гла-аден — провлече, хем капризно, хем на шега. — Ти и без друго не можеш да живееш без драгоценната си майка, чуй ми думата. Защото баща ти се нуждае от топла дупка, в която да мушка, повярвай ми, и ако само ти си му под ръка, ще трябва да използва теб. Аз ще ти спестя тези грижи и неприятни усещания. Освен това ще отидеш в Рая, помисли си добре. Душите на убитите винаги отиват в Рая. Така и двамата ще угодим на Господ. Не е ли прекрасно?