Колорадеца
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Колорадеца». Краткое содержание книги:
Един мъж е намерен мъртъв на остров до крайбрежието на Мейн. Трупът не е разпознат. Единствено упоритата работа на двама местни журналисти и един стажант по криминалистика довежда до откриване на следи. До разпознаването на мъртвеца изтича повече от година.
И това е само началото на мистерията. Защото колкото повече научават за мъжа и озадачаващите обстоятелства на смъртта му, толкова по-малко разбират. Дали това е невероятно престъпление? Или нещо още по-странно…
С привкус на „Малтийският сокол“ от Дашиъл Хамет и творчеството на Греъм Грийн, Стивън Кинг ни поднася трогателна и изненадваща история, чиято тема не е нищо друго освен природата на самата мистерия…
Когато им изложи това мнение, Винс и Дейв закимаха.
— Да — съгласи се Дейв. — Ханрати може да е отдалече, ама туй не значи, че е мързелив или глупав. Загадката на „Хубавата Лиза“, чието разкриване почти със сигурност е свързано с контрабандистите, дето внасяха пиячка от Канада, въпреки че никой никога няма да узнае точно, се тиражира от години. Описвана е в пет-шест книги, да не споменавам списанията „Янки“ и „Даунуест“. Я каже, Винс, в „Глоуб“ не…
Винс отново кимаше.
— Май да. Преди седем… не, не, преди девет години. В неделната притурка. Макар че може да е било и в „Провидънс Джърнъл“. Сигурен съм, че в портландския неделен „Телеграм“ пуснаха оня материал за мормоните, дето се появили във Фрипорт и се опитали да заровят мина в Мейнската пустош…
— Пък за „Крайбрежните светлини от хиляда деветстотин петдесет и първа“ пишеха във вестниците почти на всеки Вси Светии — весело прибави Дейв. — Да не споменавам уебсайтовете за НЛО.
— А миналата година една жена написа книга за отравянето на оня пикник в Ташмор — завърши изброяването Винс. Това беше последната „неразгадана мистерия“, която бяха разказали на репортера от „Глоуб“, точно преди Ханрати да реши, че може да хване ферибота в един и половина, за което Стефани в известен смисъл го оправдаваше.
— Значи го поднасяхте — рече тя. — С изтъркани истории.
— Не, миличка! — възрази Винс и този път изглеждаше искрено поразен. (Е, може би поне малко.) — Всички тез работи са си чиста проба неразгадани мистерии от крайбрежието на Нова Англия, всъщност от нашите краища.
— Нямаше как да сме сигурни, че ги знае, докато не му ги снесем — основателно посочи Дейв. — А пък и не се изненадахме, че ги е чувал.
— Хич даже — допълни Винс. Очите му блестяха. — Доста стари случки, няма как да не се съглася. Обаче хубаво си похапнахме, нали? А и трябваше да внимаваме парите да се въртят и да стигнат дето им е мястото… една част в джоба на Хелън Хафнър.
— И наистина ли знаете само тия истории? Дето са предъвквани до втръсване в цял куп книги и в големите вестници?
Винс погледна Дейв, своя стар другар.
— Да съм казвал таквоз нещо?
— Не — отвърна Дейв. — А ми се струва, че и аз не съм.
— Е, тогава още какви неразгадани мистерии знаете? И защо не му ги разказахте?
Двамата старци отново се спогледаха и Стефани Маккан за пореден път усети телепатичната връзка между тях. Винс лекичко кимна към вратата. Дейв стана, мина през ярко осветената половина на продълговатата стая (в по-тъмната се извисяваше голямата стара офсетова печатарска преса, която не работеше поне от десетина години) и обърна висящата на вратата табелка така, че да показва „ЗАТВОРЕНО“. После се върна на мястото си.
— Затворено? Посред бял ден? — с едва доловимо безпокойство — на духа, ако не в гласа — попита младата жена.
— Ако някой намине да съобщи новини, ще почука — основателно посочи Винс. — Ако новината е голяма, направо ще блъска по вратата.
— А ако в центъра избухне пожар, ще чуем свирките на пожарникарите — прибави Дейв. — Ела да излезем на терасата, Стефи. Не бива да пропускаме августовското слънце — то не трае дълго.
Тя го погледна, после се обърна към Винс Тийг, който имаше също толкова бърз ум на деветдесет, колкото и някога на четирийсет и пет. Беше убедена в това.
— С учебна цел ли? — попита момичето.
— Точно тъй — потвърди Винс и макар че още се усмихваше, Стефани усети, че говори сериозно. — А к’во ни е хубавото на нас дъртофелниците?
— Че си правите труда да учите само хората, които искат да се учат.
— Амчи, ти искаш ли да се учиш, Стефи?
— Да. — Каза го без колебание въпреки странното си душевно безпокойство.
— Значи ела да излезем. Ела да излезем и да поседнем навън.
И излязоха на терасата.
4.
Слънцето беше топло, въздухът — студен, ветрецът сладнееше от сол и носеше звън на камбани, вой на корабни сирени и плясък на вълни. Звуците, които беше заобичала само за няколко седмици. Старците седнаха от двете й страни и макар тя да не го знаеше, и двамата повече или по-малко си мислеха едно и също: „Старостта седи край красотата“. И в тази мисъл нямаше нищо лошо, защото и двамата разбираха, че намеренията им са съвсем сериозни. Разбираха, че тя може да овладее до съвършенство занаята, че безумно иска да се учи — дребнавата наглед ненаситност наистина те кара да искаш да учиш.