Шпага с рубини
- Автор: Славчев Светослав
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шпага с рубини». Краткое содержание книги:
Чакай, какво пише? Те всички губят от силите си, защото чуждата болка изсмуква силата им телесна… Губят? Значи малко по малко умират? Умират?
Просто не вярвам на очите си, но там е написано. Чета го още веднъж.
И когато лекуват, те постепенно умират.
Седя и изведнъж ме залива смях. Див, глупешки смях. Дарба, а? От съдбата! Умение, което малцина са получили! Само посветените! И аз — между тях!
Боже милостиви, какъв наивник! Това не е дарба, а вълчи капан! Напълно достоен за мен.
И още една мисъл изплува, бавно и неотвратимо.
Могъщество.
Нечувано могъщество, което трябва да заплатя със смърт.
Сделка, която само Сатаната може да измисли и предложи.
Облакътявам се на масата над книгата и погледът ми сам слиза по страницата. Точно така е, пише го. Арс магистериум санати са владеели седемте най-велики лекари в човешкия род, и то в сговор със Сатаната.
Какво има повече да го мисля? Той подхвърли примамката, време е да се появи сам. И сигурно няма да изглежда зле — има много лица, може да избере някое от по-добрите. С малко издължени, но не грозни очи, с къса брадичка под тъмните скули. В скъпо наметало и с барета, а знае се какво прикрива баретата! Ще седне на столчето, където допреди малко седеше Мишел, ще се усмихне иронично и ще каже:
— Е, драги ми Теодоро! Вече знаеш какво ти предлагам, нали?
Пламъкът на лоеничето трепти, сенките играят по стените. Сън ли е? Не. Усещам масата с лактите си.
А Той вече е тук, Той седи отсреща на столчето и не съм забелязал кога се е появил. Точно такъв е, както подозирах. По тъмното му лице пълзи усмивка, ръцете са с дълги тънки пръсти. Само жустокорът е по-богат — кадифеновиолетов, със сребърни обшивки.
И странно, аз съм ледено спокоен. Той — също. Като че винаги сме се познавали, още от началото на света.
— Е? — казва Той. — Видя.
После поглажда брадичката си и ме поглежда с разко̀сите си очи.
— А каква е цената? — питам. — Душата ми?
Той свива устни.
— Твоята душа? Сигурно ти е много скъпа! Не, можеш да си я задържиш!
— Тогава срещу какво?
Той се вторачва в мен, в зениците му проблясва презрение. Те са големи и черни зеници, аз се оглеждам в тях — съвсем малък.
— Вие, хората — процежда Той, — нищо не разбирате. Страхувате се от болката и смъртта, страхувате се от живота, страхувате се дори от себе си! Нито можете да живеете, нито искате да умрете! И за какво ми е твоята душа?
Седя и чакам. Той кръстосва небрежно краката си, обути в ботфорти, и отново се взира в мен.
— Нищо не искам от теб. Само ти предлагам една последна възможност. Другото условие вече знаеш.
Знам. „И когато лекуват, те постепенно умират.“
Той е прочел мислите ми и кимва. Брадичката му показва фолианта под ръцете ми.
— Това е. Този беше много хитър, досети се.
После размърдва рамене под наметалото.
— Е, тръгвам. Ако поискаш да се откажеш, аз сам ще дойда. Колко е студено тук!
Лоеничето догаря, аз седя и го гледам. Той е там, на столчето, в измамната си плът, която не е негова. Ако протегна ръка, бих могъл да го докосна. Но той само би се изсмял.
Пламъкът трепва и угасва, залива ме тъма. Единствено от малкото прозорче се промъква студен лунен сноп.
Мислех, че е изчезнал и се е стопил в мрака, но Той продължава да седи насреща. Различавам смътно силуета му с баретата.
— А си и много беден! — забелязва Той. Навярно не иска да ме обиди, просто го казва така. Извива ръка — виждам колко е бледа под светлината! — и сипва с шепа масло в лоеничето. После протяга дългия си показалец към фитила. От нокътя му прехвръква искра, ярка синя искра, и пламъкът лумва отново.
— Е, сега вече наистина тръгвам! — казва. Но не помръдва, а се заглежда в мен с любопитство. — Ти като че искаше да ме питаш нещо?
А у мен се е надигнала тъмна, кипяща омраза. Той ме смята за свой, подарява ми нечувана дарба и чака като усойница да протегна ръка! Като знае, че нямам друг избор.
— Приемам — казвам. — Зная защо го правиш. И приемам, проклет да бъдеш! Това достатъчно ли ти е?
Той криво се усмихва.
— Чудесно! Само че и ти не забравяй кому и какво дължиш! Въпреки че много ще ти се иска да забравиш! Салю̀!
И не изчезва изведнъж. Очертанията му постепенно се размътват, избледняват и стават прозрачни. Най-дълго се запазват ръцете му — с тънки, насмешливо изкривени пръсти. После вече го няма.
Разтърсвам глава. Лоеничето си гори като че никога не е угасвало. И фолиантът на Теофраст фон Хохенхайм Парацелз си лежи пред мен на масата, но сега ми е дълбоко опротивял.