Елфите на Шанара

Рен почувствува студенина в стомаха си и се сви още повече.

— Видя ли го? — попита тя, правейки знаци, докато говореше.

Не.

— Разбра ли поне какво представлява?

Не.

— Нищо? Изобщо не знаеш нищо за него?

Той поклати отрицателно глава. Рен беше раздразнена от очевидното чувство на неудовлетвореност, което беше позволила да се промъкне в гласа й. Тя искаше да бъде спокойна като него, да мисли така ясно, както той беше я учил. Искаше да се покаже като добра негова ученичка. Рен постави ръка на рамото му и го стисна.

— То идва ли след нас, Гарт? Или чака неподвижно?

Чака, направи знак Гарт.

Той сви рамена. Неговото безизразно брадато лице с груби черти беше спокойно. Така изглеждаше при лов. Рен познаваше тоз-и му вид. Той се появяваше, когато Гарт се чувствуваше застрашен — една маска за скриване на това, което ставаше вътре. Чака, повтори тя беззвучно на себе си. Защо? За какво?

Гарт стана, отиде при своя вързоп, извади една буца сирене и един мех с бира и отново седна. Рен отиде и се присъедини към него. Той яде и пи без да я погледне, взирайки се в черния простор на Синия разлив, очевидно забравяйки всичко. Рен замислено го изучаваше. Той беше мъж-гигант, здрав като желязо, бърз като котка, сръчен в ловуването и проследяването — най-доброто от всички известни й условия за оцеляване. Той беше нейн защитник и учител от времето, когато като малко момиче я върнаха в Западната земя и я предадоха на грижите на Скитниците след краткия престой при фамилията Омсфорд. Как се беше случило всичко това? Баща й бе от рода Омсфорд, а майка й — една от Скитниците. Въпреки това тя не можеше да си спомни никой от двамата. Защо тя бе върната на Скитниците, вместо да й позволят да остане с фамилията Омсфорд? Кой беше взел такова решение? Никога не се разбра. Гарт твърдеше, че не знае. Той твърдеше, че знае само казаното му от другите, което беше малко, и че единствената му инструкция, поръчението, което беше приел, било да се грижи за, нея. И Той го изпълни, като й предаде най-доброто от своите знания, обучи я на уменията, които беше овладял и я направи толкова добра, колкото беше самия той. Гарт беше работил здраво, докато се убеди, че тя е научила своите уроци. Тя наистина ги беше научила добре. Най-важното от всичко беше, че знаеше как да оцелее. Гарт се беше уверил в това. Нейното обучение обаче не беше нормално за едно дете на Скитник (особено за момиче) и Рен го знаеше почти от самото начало. Това я караше да мисли, че Гарт знае повече, отколкото й казва. След известно време се убеди в това.