Мигът на победата

Уили изглеждаше страхотно конте с униформата, с медалите на гърдите и с новата си сабя със златна дръжка. В него нямаше и помен от онова бледочело пишлегарче, което момичетата вземаха на подбив и с което се държаха като със слуга. Той постоя така около минута, забил поглед в Майра с по-особена усмивчица на лицето; после й каза бавно, като че задържаше със зъби думите си:

„Хмм, не знам. Ако се опитам, може и да успея.“

Толкоз, ни дума повече. После отложи шапка и двамата си тръгнахме.

Като каза това, аз някак изведнъж се сетих за онази вечер у полковнишата, когато Уили се решеше пред огледалото, а Майра подаде глава от вратата колкото да го подразни.

Когато се върнахме до авеню „Сам Хюстън“, Уили рече:

„Е, доскоро, Бен. Аз се прибирам вкъщи, за да сваля обущата си и да поотпочина.“

„Какви ги говориш? — казвам аз. — Какво ти става? Та нали общината е фрашкана от народ, който чака да отдаде почести на героя? Две духови музики, декламации, знамена, това-онова, а и кльопачка те чака.“

Уили само въздъхна.

„Добре де, Бен — казва. — Но да пукна, ако изобщо се сещам за това.“

— Та затова аз казвам — приключи Бен Грейнджър, — че човек никога не знае къде започва честолюбието, а още по-малко — къде може да свърши то.