Вой

С бавни крачки се отправих към моята последна жертва, моя последен протеже. Нямах нужда от димния пръст, за да ме придружава. Без да знам името му, знаех къде е заровен спящият. Гранитна плоча, оформена грижливо с длето, притисната между две гробници. Нещастникът навярно не се радваше много на слънцето. Под снежните езици стърчеше корона, чиито малки шипове, сякаш позлатени пайети като че ли летяха в ореола от светлина, идваща от по-големите доменни пещи. Празна ваза с напукани бели устни. През зимата гробовете са тъжни до смърт със своите изкуствени рози и действителната си самота.

Зад вълнения шал гърлото ми се сви. Уплаха, меланхолия, съжаление. Виех така, както никога не бях вил в младостта си. Аз бях Виещият, аз разчупвах бариерата, аз преминавах границата, аз пробивах небитието, черпейки от самия извор на живота силата, с която да победя моя вечен противник.

Плочата веднага се разклати, можех да си помисля, че той бе дебнал моето идване. Пометена снежна пряспа, копринена микро лавина. Калаят на вазата се пропука в края на една от дръжките, короната се изтърколи по хълма надолу с хрущене. После, зрънца от скалата едно в друго застъргаха, стържеха, стържеха, СТЪРЖЕХА.

Някаква длан или просто някакви костни израстъци, някаква издълбана, куха глава, чиито орбити-бездни се впиха в лицето ми. Липсващи челюсти — червеите и годините си бяха свършили работата. На добър час, стари приятелю, изходът е тук, отдолу.

Защо така втренчено ме гледаш? Омразата като знаме, развяващо се над купчина от кости и кокали. Бягай, спусни се към твоето отмъщение… Аз ли, аз съм свободен, сега вече аз съм човек. Какво искаш от мене? Дръпни се назад, махни се… А-а-а-а!