Повелителят на мухите
- Автор: Голдинг Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителят на мухите». Краткое содержание книги:
„Повелителят на мухите“ може да се разглежда и като внушение за незрялата възраст, която, следвайки неумолимите закони на общественото развитие, клони към произвола и насилието, откривайки най-късия път към дивачеството.
В този роман Уилям Голдинг е верен на хуманистичната традиция отпреди 450 години и произведението определено се числи към архипелага от утопии и антиутопии.
— Къде е човекът с тръбата?
Ралф, разбрал, че след силното слънце момчето недовижда, отговори:
— Няма човек с тръба. Само аз.
Момчето се приближи и смръщено втренчи очи надолу към Ралф. Това, което успя да види от русокосото момче с кремава раковина на скута, изглежда, не го задоволи. То се извъртя тъй рязко, че червената му пелерина описа дъга.
— Но тогава няма кораб!
Веещият се плащ обгръщаше високо, слабо и кокалесто тяло, косата под черната шапка беше червена. Лицето беше сгърчено и луничаво, то беше грозно, без да е глупаво. От това лице две светлосини очи гледаха объркано, но се готвеха да се разгневят или вече се разгневяваха.
— Няма ли някой възрастен тук? Ралф отговори откъм гърба му:
— Няма. Ние правим събрание. Ела и ти.
Групата на строените момчета с пелерини започна да се разпръсва.
— Хор! Мирно!
Покорно и уморено хорът отново се строи и застана, олюляващ се, под слънцето. Все пак се надигна боязлив ропот:
— Но, Меридю. Моля ти се, Меридю… не може ли?
Тогава едно от момчетата падна по лице на пясъка и строят се разтури. Пренесоха падналия на плоската скала и го оставиха да лежи. Гледайки втренчено, Меридю се измъкна от неудобното положение, в което сам се беше поставил.
— Добре тогава. Седнете. Оставете го сам.
— Но, Меридю…
— Той вечно се преструва, че припада — каза Меридю. — Този номер го направи и в Гибралтар, и в Адис Абеба, прави го и на утринното богослужение.
Последната забележка — отнасяща се до нещо, което явно само те си разбираха — разсмя хористчетата, които като накацали черни птици бяха насядали на повалените един върху друг дънери и разглеждаха Ралф с любопитство. Прасчо не ги питаше за имената. Беше се постреснал от униформеното превъзходство и безцеремонния авторитет в гласа на Меридю. Той се сви от другата страна на Ралф и започна да се занимава с очилата си.
Меридю се обърна към Ралф:
— Никакви възрастни ли няма?
— Няма.
Меридю седна на един пън и огледа кръга наоколо.
— Значи ще трябва сами да се оправяме.
Прасчо, чувствайки се защитен от другата страна на Ралф, се обади боязливо:
— Затова Ралф ни събра. За да решим какво да правим. Научихме им имената. Този тук е Джони. Тези двамата — те са близнаци — са Сам и Ерик. Кой беше Ерик?.,, Ти? Не, ти си Сам,..
— Аз съм Сам…
— А аз съм Ерик.
— Ще трябва да си научим имената — каза Ралф. — И така, аз се казвам Ралф.
— Научихме как се казват повечето — каза Прасчо.
— Току-що ги научихме.
— Имена на хлапета — каза Меридю. — Да не вземете да ми викате Джек! Презимето ми е Меридю.
Ралф бързо се извърна към него. Това беше гласът на човек, който знае какво иска.
— А това момче — продължи Прасчо, — забравих…
— Много говориш — прекъсна го Джек Меридю.
— Затваряй си устата, шишко!
Смях.
— Той не се казва шишко! — извика Ралф. — Истинското му име е Прасчо!
— Прасчо!
— Прасчо!
— О, Прасчо!
Разнесе се бурен смях, към който се присъединиха и най-мъничките. За миг момчетата бяха сплотен, затворен за Прасчо сговорен кръг, той силно се изчерви, наведе глава и отново изтри очилата си.
Накрая смехът замря и запознаването продължи. Имаше един Морис, втори по ръст след Джек измежду момчетата от хора, но непрекъснато широко засмян. Имаше едно дребничко, стеснително момче, непознато никому и сякаш вглъбено в някаква тайна, която пазеше за себе си. То промърмори, че се казва Роджър, и отново млъкна. Бил, Робърт, Харолд, Хенри; хористчето, което беше припаднало, приседна с гръб, опрян о едно палмово стъбло, усмихна се измъчено на Ралф и каза, че името му е Саймън.
Обади се Джек.
— Трябва да решим как да ни спасят.
Разнесе се бръмчене като от кошер. Един от мъничките, Хенри, каза, че искал да си отиде у дома.
— Тишина — каза разсеяно Ралф. Той надигна раковината. — Мисля, че трябва да си имаме водач, който да решава.