Човекът с Роршаховата риза

— Ти… — извика той в тази прословута мъгла на съществованието, която топло и силно го обгръщаше и притискаше, — ти изобщо не ми каза. Какво е това?

Той стоеше изправен, за да се вижда цялата му невероятна Роршахова риза, която се ветрееше и гъмжеше от вечно променящите се линии и багри.

Погледнах. Примигнах. Отговорих.

— Слънчев изгрев! — извиках му.

Лекарят се замая от този деликатен приятелски вятър.

— Сигурен ли си, че не е залез? — извика той, слагайки ръка на ухото си.

Погледнах пак и се усмихнах. Надявах се, че вижда усмивката ми през хилядите мили в автобуса.

— Не — отговорих аз. — Изгрев. Прекрасен изгрев.

Той затвори очи да смеле думите. Големите му длани зашариха по брега на развяваната от вятъра риза. Той кимна. После отвори светлите си очи, махна ми и стъпи навън в света.

Автобусът потегли. Погледнах назад.

А там вървеше доктор Брокау, вървеше право напред из плажа, където лежаха разнородни мостри от света, хиляди хора, къпещи се в топлата светлина.

Струваше ми се, че той върви леко по морето от хора.

Като погледнах за последен път, той все така славно се носеше по това море.