Критична точка
- Автор: Клемент Хол
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Критична точка». Краткое содержание книги:
Погледната от това разстояние, дори обикновена планета изглежда ослепително ярка, особено ако е на орбита около ярка звезда като Алтаир…
Още един отбраняващ се се присъедини към тях и тримата отстъпиха във вътрешността. Никой от пещерните жители не се осмели да ги последва.
— Всички ли сте в колибата, Ник? — попита Рекър.
— Само петима сме. Не зная какво е станало с останалите. Боя се, че Алиса и Том вероятно са загинали. В началото на боя бяха до мен, но повече не ги видях.
— Викай тези, които не са с тебе. Аз скоро ще трябва нещо да направя и не искам вие да пострадате.
— Те или са избягали, или са загинали. Боят спря. Сега ви чувам по-добре отпреди. Правете каквото сте намислили и не се бойте за нас. Воините на Бързия ви приближават. До нашата колиба останаха само двама. Останалите обкръжават мястото, където ви видях преди малко. Вие нали не се махнахте оттам?
— Не — съгласи се Рекър, — и ти си прав, като казваш, че ме обкръжават. Един от най-едрите бойци идва към мен. Скрийте се в колибите и се постарайте светлината да не попада в очите ви. Давам ви десет секунди.
— Добре — отговори Ник, — ще се скрием под масата.
Рекър преброи бавно до десет, като продължаваше да следи приближаващите се на екрана. На последното число пръстите му включиха едновременно множество бутони.
И както по-късно разправяше Ник, „целият свят пламна“.
В действителност се включиха само мощните прожектори на робота, които бяха стояли мирно дълги години, но продължаваха да бъдат в пълна изправност.
Като замисъл беше добре и ярката светлина трябваше да заслепи мигновено пещерните жители, израснали във вечната мъгла на Тенебра, но Рекър с огорчение бе принуден бързо да признае, че на практика нищо не стана.
Нападателите безспорно бяха много удивени, веднага се спряха и шумно започнаха да разговарят. После от тях се отдели един гигант, насочи се право към робота и надникна любопитно право във фара му. Хората отдавна знаеха, че зрението на тези същества е свързано по някакъв начин с острите гребени на главите им и този, който бе самият вожд Бързия, приближи именно тази част на тялото си.
Рекър въздъхна тъжно и изключи прожекторите.
— Ник — повика той. — Боя се, че идеята ми се провали, затова, моля те, поговори с този, как беше — Бързия, може пък той да иска нещо да ми каже, кой знае?
— Ще опитам — гласът на Ник бе съвсем тих и далечен.
Последва някакво неразбираемо пощракване с невероятно широк диапазон на звуците, от най-високите до най-ниските. Не можеше да се разбере, че говорят, а още по-малко — за какво става дума. Рекър раздразнено се облегна на креслото си.
— Не може ли да се използват манипулаторите на робота за близък бой? — намеси се дромнанинът.
— Може, но при други условия — отговори Рекър. — Ние сме прекалено далеч от робота. Сигурно сте забелязали, че между въпросите и отговорите съществува забележима пауза. В момента разстоянието превишава сто и шестдесет хиляди мили. И това закъснение от почти две секунди не прави нашето съоръжение добър боец.
— Вярно, сам трябваше да се досетя. Извинете, че ви отнех толкова време в този тъй труден момент. Бихте ли ми разказали как сте вербували привържениците си? А през това време синът ми може би ще поиска да разгледа кораба и ако може, някой друг да го съпроводи, за да не пречи това на работата ви.
— О, разбира се, не знаех, че ви е син. В съобщението не се споменаваше нищо такова и реших, че е ваш помощник.
— Това са дреболии. Запознайте се, синът ми. Това е доктор Хелвън Рекър. Доктор Рекър, това е Аминадорнелдо.
— Приятно ми е да се запознаем, сър — изпищя младенецът.
— Аз също се радвам. Почакай още няколко минути и ще ти покажат кораба, освен ако не предпочиташ да останеш тук и да се присъединиш към нашата беседа.
— Благодаря ви, но предпочитам да разгледам кораба.
Рекър кимна и млъкна за кратко. Натисна едно копче и извика един от членовете на екипажа. В известна степен бе го удивил фактът, че дромианинът е взел със себе си и сина си, сигурно това бе направено с умисъл. Но поне сега ще може да разговаря къде по-спокойно, защото, когато са заедно, човек съвсем не успяваше да ги различава един от друг, а да ги бърка при разговора, бе неловко.
В сравнение с хората и двамата бяха направо гиганти. Ако се изправеха на задните си крака — нещо неестествено за тях, — те биха гледали човешките същества от височина почти десет фута. На външен вид приличаха повече на бобри, на краката си имаха нещо като плавателни ципи — съвсем естествено еволюционно развитие на разумните иначе рептилии. Те обитаваха планета, където силата на тежестта бе четири пъти по-голяма от земната. На телата им бяха закрепени балони, от които до ъглите на устата им се протягаха тънки, почти незабележими тръбички. Дромианите бяха свикнали на кислородно налягане, което с една трета превишава нормалното за хората. Козина нямаха, но кожата им блестеше като на мокър тюлен.