Ву Ши, танг на Северна Америка, стоеше на върха на разрушеното, разбито стълбище и гледаше към мъжете долу. Зад него обезглавена стоеше огромната статуя, разположена на своя стол от гранит, с ръце на коленете си. Светлинните отблясъци отгоре хвърляха над него сенките на фигурите в подножието на широките бели стълби. Петима мъже. Петима старци с посивели бради, добре облечени и важни. Глави на Компании. Американци. Ву Ши ги разглеждаше с едва скрито презрение. Левият му крак беше отпуснат върху падналата глава на статуята, дясната му ръка — опряна на хълбока му.
Единият от мъжете, по-висок от останалите, излезе напред и се обърна към него:
— Къде са те? Казахте, че ще ги доведете, Ву Ши. Тогава къде са?
Мъртви — искаше му се да им каже. — Синовете ви са мъртви, стари хора. Но не беше така. Ван Со-леян беше спасил живота им. Споразумяха се в Съвета и предателите трябваше да си тръгнат свободни, ненаказани, без да плащат каквато и да била цена за предателството си. Глупаво, но така беше решено.
— Тук са, ши Левър. Наблизо. Невредими.
Ву Ши замълча и се загледа в руините на стария град. От мястото, където стоеше — високо над всичко това — подът отгоре беше на по-малко от петдесет чи височина — тъмно и солидно присъствие, простряно до хоризонта. Право пред него, отвъд тъмната сянка на килнат на една страна обелиск, можеха да се зърнат останките от сградата на Капитола — висока, посребрена колона, подаваща се през разрушения си купол — една от многото, които се издигаха, за да посрещнат гладката, безизразна тъмнина на утробата на Града.
Беше ги довел тук с определено намерение, защото знаеше какъв ефект ще има това върху старците. Над главите им, смазващ и потискащ с присъствието си, се извисяваше Градът, който той управляваше — Град, издигнал се на две ли — над километър и половина по техните антични мерки — високо във въздуха, разпрострял се от Атлантическия до Тихия океан, от бреговете на Лабрадор до Мексиканския залив на юг. Докато тук долу…
Ву Ши се усмихна. Тук, в мрака под колоните на Града, лежаха развалините на старата Америка — на Вашингтон, някогашната столица на шейсет и деветте щата на Американската империя. И тези мъже, тези глупави алчни старци, искаха да си върнат Империята; биха прекъснали един век мир, за да си я получат обратно. Ву Ши изсумтя и погледна към масивната гранитна глава под крака си.
— Подписахте ли документите?
Моментно мълчание посрещна думите му. После Левър му отговори с едва сдържано раздразнение в гласа:
— Сторено е.
Ву Ши усети как в него се надига лек прилив на гняв. За втори път старият Левър беше отказал да се обърне към него както подобава.
— Всички ли? — настояваше той. — Всички от моя списък?
Погледна към главата на Линкълн и забеляза очите на Левър. Левър гледаше право в падналия камък, с разгневено лице, с толкова красноречив израз, че Ву Ши се засмя и натисна тежкия камък, заби носа му право в праха, разстлал се тук навсякъде.
— Не ми отговорихте.
Гласът на Ву Ши беше променен — бе станал по-твърд, меките нотки преминаха в заплаха. Левър го погледна, изненадан от заповедта в гласа му — явно не беше свикнал с чужди нареждания. Пак се демонстрираше сила. Тези хора бяха отишли твърде далеч в своето неподчинение — бяха станали надменни и арогантни в представите за силата си. Ли Юан беше прав да ги вижда като заплаха — прав да действа срещу тях, както бе действал. Те не изпитваха уважение, не разбираха и реалното положение на нещата. Старият се мислеше за равен на Седмината — може би дори за нещо повече. Опасна и непростима заблуда.
Левър обърна рязко глава и ядно изстреля думите:
— Подписахме. Всичко от вашия списък — обърна се той към друг от своята група, който пристъпи напред и му връчи документа.
