Град от пепел
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321364
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от пепел». Краткое содержание книги:
Хвърли кърпата встрани и закопня за сладкия черен чай, който Ходж запарваше от цъфтящите нощем цветя в оранжерията. Чаят прогонваше глада и докарваше силен приток на енергия. След изчезването на Ходж, Джейс се бе опитвал да вари листата на растението във вода, за да види дали ефектът ще е същият, ала се получаваше някаква горчива, с вкус на пепел течност, която го караше да кашля и да плюе. Зашляпа бос от банята към стаята си, където си облече джинси и чиста тениска. Нервно отметна назад мократа си руса коса. Беше пораснала прекалено и му влизаше в очите — нещо, за което Мерис със сигурност щеше да го смъмри. Не би му го спестила. Може и да не беше биологичен син на семейство Лайтууд, но те се отнасяха с него като с такъв, откакто го бяха осиновили като десетгодишен, след смъртта на собствения му баща. Предполагаемата смърт, припомни си Джейс, и усещането за празнота отново се появи. През последните няколко дни той се чувстваше като изкормена тиква-фенер, сякаш някой бе извадил с вилица вътрешностите му и ги бе натрупал на купчина, докато усмивката неизменно си оставаше на лицето му. Често се питаше дали изобщо нещо, в което бе вярвал през живота си или дори самият той, бяха истински. Беше си мислил, че е сирак, а се оказа, че не е. Мислеше си, че е единствено дете на родителите си, а се оказа, че има сестра.
Клеъри. Отново усети болка, още по-силна. Сподави я. Очите му се спряха на парченцето от счупеното огледало, което лежеше на скрина му и все още отразяваше зелените клони и лазурно синьото небе. Сега в Идрис бе започнало да се здрачава, небето беше тъмно като кобалт. Задавен от чувството за празнота, Джейс обу ботушите си и се спусна по стълбите към библиотеката.
Докато слизаше надолу по каменните стъпала, той се питаше какво ли ще да е това, което Мерис иска да обсъди насаме с него. Беше му се видяла готова да го хока и дори да го шамароса. Той не помнеше кога за последно го беше удряла. Семейство Лайтууд не си падаха по телесните наказания — за разлика от Валънтайн, който измисляше какви ли не болезнени наказания, за да държи в подчинение. Кожата на Джейс, бидейки на ловец на сенки, винаги зарастваше и грозните белези се скриваха. Джейс помнеше как през дните и седмиците след смъртта на бащата си търсеше белези по тялото си, някакъв знак, който да е останал, нещо като физическо напомняне за баща му.
Стигна до библиотеката и почука два пъти, преди да отвори вратата. Мерис беше там, седнала до огъня на стола, който някога бе принадлежал на Ходж. Светлината струеше от високите прозорци и Джейс забеляза сивите нишки в косата й. Държеше чаша червено вино, а на масата до нея имаше стъклена гарафа.
— Мерис — каза Джейс.
Тя леко се сепна и разля малко от виното.
— Джейс. Не те чух да влизаш.
Той не помръдна.
— Помниш ли онази приспивна песен, която пееше на Алек и Изабел, когато бяха малки и се страхуваха от тъмното?
Мерис го гледаше изненадана.
— За какво говориш?
— Чувах те през стените. Тогава стаята на Алек беше до моята.
Тя не отвърна нищо.
— Беше на френски — продължи Джейс. — Песента.
— Чудя ти се как помниш такива работи. — Тя го погледна, сякаш я бе обвинил за нещо.
— На мен никога не ми пееше.
Настъпи едва доловима пауза. После Мерис каза:
— Ами ти… ти не се страхуваше от тъмното.
— Нима има десетгодишно дете, което да не се страхува от тъмното?
Тя вдигна вежди.
— Седни, Джонатан. Хайде.
Той прекоси стаята бавно, за да я подразни, и се отпусна в люлеещия се стол до бюрото.
— Предпочитам да не ме наричаш Джонатан.
— Защо? Това е името ти — изгледа го подозрително. — Откога знаеш?
— Какво да знам?
— Не се прави на глупав. Много добре знаеш какво те питам. — Тя се заигра с чашата в ръцете си. — Иткога знаеш, че Валънтайн е твой баща?
Джейс обмисли и отхвърли няколко отговора. Обикновено успяваше да накара Мерис да се засмее. Бе един от малцината на този свят, които можеха да я разсмеят.
— Горе-долу откогато и ти.
Мерис бавно поклати глава.
— Не ти вярвам.