Магьосникът

Съществото, което се надигна от студените каменни плочи, имаше само най-обща прилика с човек. Бе по-високо от средния човешки бой, едро и уродливо — бяла пихтиеста фигура със съвсем смътно загатната глава върху широките си рамене. Нямаше лице. Пред очите им две огромни ръце се отделиха с джвакащ звук от туловището и в краищата им се образуваха нещо като длани.

— Голем! — извика ужасено Софи. — Восъчен голем! — Тя протегна ръка напред и аурата й запламтя. Леденостуден вятър излетя от пръстите й и удари създанието, но бялата восъчна кожа просто се накъдри и разтече пред него.

— Пазете Никола! — нареди Скатах, като се хвърли напред. Двата й меча излетяха от ножниците и се забиха в създанието, без обаче да му нанесат никаква вреда. Остриетата заседнаха в мекия восък и тя трябваше да използва цялата си сила, за да ги изтегли обратно. Удари отново и късчета восък полетяха във въздуха. Създанието замахна към нея и Скати бе принудена да пусне мечовете, отскачайки назад, за да избегне смазващия удар. Един масивен юмрук се заби с тътен в пода до краката й и във всички посоки се разлетяха капки бял восък.

Джош грабна един от сгъваемите дървени столове, наредени един върху друг пред магазинчето за сувенири в дъното на църквата. Като го хвана за двата крака, той удари с всичка сила съществото в гърдите… и столът заседна здраво там. Восъчната фигура се обърна към момчето, при което столът бе изтръгнат от ръцете му. То грабна друг, втурна се да заобиколи създанието, и го халоса пак. Столът се строши в раменете му, оставяйки десетки трески да стърчат от него като игли на таралеж.

Видяното смрази кръвта на Софи. Тя отчаяно се мъчеше да си спомни някоя от тайните на Въздушната магия, на която Вещицата от Ендор я бе научила само преди няколко часа. Вещицата бе казала, че това е най-могъщата от всички магии и Софи бе видяла какво направи тя с армията от зомбита на отдавна умрели хора и зверове, които Дий бе призовал в Охай. Но тя нямаше представа какво би подействало срещу восъчното чудовище пред нея. Знаеше как да предизвика миниатюрно торнадо, но не можеше да рискува да го направи в затвореното пространство на базиликата.

— Никола! — извика Скати. Тъй като мечовете й бяха останали забити в съществото, Девата-воин използваше нунчакуто си — две дървени пръчки, свързани с къса верига, — за да нанася удари на голема. По кожата му оставаха дълбоки вдлъбнатини, но друг ефект не се забелязваше. Тя нанесе един особено свиреп удар, от който полираното дърво се заби в тялото на съществото. Восъкът потече по нунчакуто и го улови. Когато създанието се завъртя към Джош, оръжието бе изтръгнато от ръката на Девата-воин и тя отхвръкна настрани.

Една ръка, състояща се само от палец и слепени пръсти, като гигантска ръкавица, сграбчи Джош за рамото и го стисна. Болката беше невероятна и накара момчето да падне на колене.

— Джош! — изкрещя Софи и звукът отекна в огромната църква.

Брат й опита да се откопчи от огромната длан, но восъкът бе твърде хлъзгав, а и пръстите му потъваха в бялата лепкава маса. От ръката на голема по рамото му потече топъл восък, който се плъзна надолу по гърдите му, затруднявайки дишането му.