Магия за мрак
- Автор: Керр Катарина
- Серия: Кралство Девери #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Магия за мрак». Краткое содержание книги:
Кълин стана и с поклон се върна при войскарите си. От мястото си виждаше почетната маса и докато отпиваше от половиницата, огледа младоженката лейди Донила — красива жена с буйна кестенява коса, официално пристегната зад тила по момински. Кълин дълбоко й съчувстваше. Неотдавна първият й мъж аберуинският гуербрет Рийс я бе прогонил под предлог, че е бездетна. Ако Ловиан не й бе намерила съпруг, трябваше да се върне опозорена в дъна на брат си. Новият й мъж лорд Гарет беше няколко години по-възрастен от нея, но иначе изглеждаше доста добре със своя буен мустак и прошарена руса коса. Войскарите му разправяха, че бил доблестен благородник, кротък в мирно време и страховит на бойното поле. Освен това беше вдовец с куп деца, тъй че на драго сърце приемаше красивата си съпруга, била тя безплодна или не.
— Гарет май наистина се е увлякъл по нея, какво ще кажеш? — подхвърли Невин.
Кълин неволно ахна, завъртя се и зърна насреща си засмяната физиономия на стареца. Лицето на Невин беше сбръчкано като вехта кожена кесия, но той не отстъпваше по сила и издръжливост на който и да било младеж. Сега стоеше напето край масата с ръце на кръста.
— Не исках да те стресна — лукаво се усмихна той.
— Изобщо не забелязах кога си влязъл.
— Просто не гледаше към мен, това е. Не съм станал невидим, макар че, признавам, отдавна исках да ти изиграя подобна шега.
— А аз се хванах, не ще и дума. Слушай, лейди Ловиан иска да седнеш при нея.
— На почетната маса? Ама че досада! Добре поне, че си облякох чиста риза.
Кълин се разсмя. Обикновено Невин ходеше като селянин с раздърпани кафяви дрехи, днес обаче наистина бе облякъл закърпени, но съвсем прилични сиви бриги и бяла риза, бродирана с червения лъв на Ловиан.
— Да те питам нещо, преди да си тръгнеш — каза Кълин. — Имаш ли някакви… тъй де, някакви вести за моята Джил?
— Искаш да кажеш, дали съм я следил. Ела с мен.
Двамата пристъпиха към второто огнище, където се печеше на шиш цяло прасе. За момент Невин впи поглед в пламъците.
— Виждам Джил и Родри, изглеждат ми в добро настроение — каза след малко той. — Денят е слънчев, двамата вървят през градче към някакъв магазин. Чакай! Познавам това място. Ковашката работилница на Ото в Дън Мананан, но него май го няма в момента.
— Сигурно не можеш да разбереш дали е бременна.
— Във всеки случай не й личи. Разбирам тревогите ти.
— Е, рано или късно и това ще стане. Само се надявам да прояви благоразумие и да се прибере у дома.
— Ум поне никога не й е липсвал.
Кълин кимна, но тревогата продължаваше да го гризе отвътре. В края на краищата Джил беше единствената му дъщеря.
— Дано да са скътали пари за през зимата — добави капитанът.
— Е, ние двамата доста им дадохме, стига Родри да не ги е пропил.
— О, Джил няма да му позволи. Моята щерка е стисната като дърта селянка, не пуска и пукнат грош — за миг Кълин си позволи да се усмихне. — Ако не друго, поне адски добре познава дългия път.
Тъй като дюшекът гъмжеше от дървеници, Родри седеше на пода в малката стаичка и гледаше как Джил, свъсила съсредоточено вежди, кърпи единствената му риза. Носеше мръсни сини бриги и простичка момчешка риза. Златистата й коса беше подстригана съвсем късо, по мъжки, и все пак бе тъй красива с големите си сини очи, изящни черти и пухкави устни, че Родри не можеше да откъсне очи от нея.
— Кълна се в косматия черен задник на Адския властелин! — изръмжа накрая тя. — Толкоз мога, тъй че ще трябва да се примириш. Мразя да шия.
— Смирено благодаря, задето благоволяваш да ми кърпиш дрехите.
Джил пак изръмжа и захвърли ризата в лицето му. Родри се разсмя и хвана дрехата, покрита с петна от пот и ръжда. Бродираните червени лъвове бяха единственият спомен от предишния му живот като наследник на тиеринството Дън Гуербин. Той надяна ризата и препаса отгоре колана си. Отляво висеше мечът му, великолепно оръжие от най-добра стомана с дръжка във формата на дракон, отдясно беше знакът на неговия позор — сребърният кинжал. Такива кинжали носеха наемниците, които скитаха по пътищата и се сражаваха не за чест или доблест, а единствено за пари. Колкото до Родри, случаят беше още по-странен и именно затова двамата идваха в Дън Мананан.
— Мислиш ли, че ковачът ще си е у дома? — запита Родри.
— Несъмнено. Ото рядко напуска работилницата си.
Излязоха из града, който нямаше крепостна стена, а къщите, магазините и работилниците се бяха струпали безразборно покрай реката. Изтеглените на сухо рибарски лодки изглеждаха тъй вехти и разнебитени, че на човек му оставаше само да се чуди как изобщо се държат на вода.