Избраниците
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Избраниците». Краткое содержание книги:
Сетне Дейвидс пристъпи към деловата част, която се заключаваше в подписването на голям брой документи, за да получа къщата с цялото й обзавеждане, няколко парцела земя и малкото ценни книжа на баща си. Следваха куп данъчни формалности, които ми бяха подробно обяснени, преди да сложа подписа си на още толкова официални формуляри. Бъбренето на адвоката минаваше през ушите ми и аз удостоявах отделните документи само с бегъл поглед. Баща ми явно се беше доверявал на Дейвидс, а Хопкинс Старши нямаше навика да удостоява с уважението си всеки срещнат. Това, което е било достатъчно за баща ми, щеше да задоволи и мен.
Продължих да го слушам все така разсеяно и дори супата започна да ми харесва (след като я подправих с порядъчно количество сол и пипер). Наблюдавах лъжицата по целия й маршрут към устата ми, задържах съсредоточено течността и отделях цялото си внимание на вкуса й. Изведнъж Дейвидс спомена „Ънриалти“ и това ме върна към действителността.
Обясни, че фирмата на баща ми, чрез която той бе продал успешно няколко скъпи имота, се закривала. Парите от активите й щели да бъдат преведени на сметката ми веднага щом процесът по продажбата приключи.
— Продал е „Ънриалти“? — изненадах се аз. — Кога?
— Не я е продал — поклати глава Дейвидс, докато отопяваше чинията си с едно залче. — Даде ми нареждания да го направя след смъртта му.
— Независимо от моето желание?
Той погледна през прозореца и потърка леко ръце, за да отръска няколко трохи, сетне отвърна:
— В това отношение беше пределно ясен.
Супата изведнъж ми се стори студена, с вкус на тиня. Бутнах чинията настрана. Разбирах вече защо Дейвидс настояваше да се заемем с документите днес, а не преди погребението. Събрах моите екземпляри и ги напъхах в плика, който ми беше дал.
— Това ли е всичко? — попитах със свито гърло.
— Май да. Съжалявам, че те занимавам с това, Уорд, но трябваше да се свърши.
Той извади портфейла си и се загледа в сметката, сякаш се интересуваше не от сумата, а от почерка на сервитьорката. Задържа колебливо пръст върху чековата си книжка, после извади няколко банкноти и плати в брой. Явно не искаше да включи обяда към служебните си разходи.
— Бяхте много мил — казах аз.
Дейвидс махна небрежно и остави бакшиш в размер точно на десет процента.
Станахме и се запровирахме сред масите с бъбрещи туристи. Навън спряхме за момент и погледахме тълпите жени, тръгнали към поредния магазин.
Накрая Дейвидс пъхна ръце в джобовете на палтото си.
— Ако имаш нужда от помощ, обади се. Не мога да възкреся мъртвите, разбира се, но за други неща ще съм ти от полза.
Ръкувахме се и той се отдалечи бързо с безизразно лице. Едва тогава си дадох сметка, че Дейвидс не е бил само адвокат на баща ми, а и негов приятел, че тази загуба не е тежка само за мен.
Върнах се в хотела със стиснати юмруци и до девет часа вече бях пиян. Пресуших първата чашка още с влизането си. От самото начало знаех, че може би правя грешка. Проблемът бе, че не виждах друг разумен начин на действие при тези обстоятелства.
Отначало стоях на бара, но след известно време се оттеглих в едно сепаре до прозореца. С помощта на тлъст предварителен бакшиш се погрижих да не се налага да чакам или дори да ставам, за да ме обслужат. Бира, после уиски. Бира, уиски. Това е най-сигурният начин да се напиеш, а барманът явно нямаше нищо против.
Извадих документите от плика на Дейвидс и ги разстлах пред себе си. Съсредоточих вниманието си върху един определен проблем.
Едно нещо знаех със сигурност за баща си. Той беше бизнесмен. Живееше, за да прави сделки. Със самото си ставане сутрин започваше да върти бизнес и не спираше до вечерта. Родителите ми никога не разговаряха за ранните години на брака си, но аз знаех за „Ънриалти“. Баща ми бе работил известно време в една местна фирма, сетне беше завел майка ми в луксозен ресторант и й бе съобщил, че вече работи за себе си. Беше се изразил точно така, като в реклама, подканваща хората да взимат заеми. Говорил с някои хора, сключил няколко договора, преминал през всички трудности при създаването на собствена фирма, даващи право на човек да се изправи един ден и да каже: „Направих го, както аз си знам.“ Сигурно не е било лесно, но баща ми имаше силна воля. Разни автомонтьори, водопроводчици, жени, събиращи таксите по паркингите, и чиновници от пръв поглед решаваха, че този човек няма да търпи да го мотаят. Когато влизаше в ресторант, целият персонал го гледаше с уважение. Фирмата бе най-важното в живота му.