Жените на Цезар (Част I: Сервилия)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част I: Сервилия)». Краткое содержание книги:
Но това беше прекалено. Цезар нямаше да се остави на някаква си Сервилия да го покровителства. Патрицианка или не, тя не стоеше по-високо от него. В очите му проблесна презрение и от всички присъстващи жени погледът му се спря на Муция Терция, която слушаше като замаяна разговора им. Цезар остави Юлия на земята и се приближи до Муция, за да стисне двете й ръце.
— Как си ти, жено Помпеева?
Тя смутено избъбри нещо в отговор. Цезар се обърна този път към Корнелия Сула, дъщеря на диктатора Сула и негова първа братовчедка. Една по една поздрави всички гостенки. Нямаше други непознати, с изключение на Сервилия. След като преглътна обидата от презрителното му отношение, Сервилия следваше всеки негов жест с възхищение. Дори Перпения се подаваше на чара му, а Теренция, тази жена — символ на студенината, се разтапяше от удоволствие! Най-накрая остана само майка му, която Цезар приближи последна.
— Майко, изглеждаш добре.
— Добре съм — отговори му тя. — А ти ми изглеждаш възстановен.
Забележка, която някак го жегна, помисли си с изненада Сервилия. А-ха! Значи и в този дом има студени течения…
— Напълно възстановен — отговори той възможно най-спокойно и седна на съседната кушетка, само че от страната на Сервилия. — Някакъв повод ли честваме?
— Просто се събираме на всеки осем дни в дома на някоя от нас.
При което Цезар се изправи и се извини с това, че трябва да се измие и преоблече, нищо че Сервилия за пръв път виждаше толкова чист и спретнат пътник. Преди да е излязъл от стаята обаче, Юлия го хвана за ръката и го заведе при Брут.
— Татко, това е моят приятел Марк Юний Брут.
Цезар широко се усмихна; Брут беше видимо смаян от подобно запознанство (е, оставаше и да не се смае, ядосваше се Сервилия).
— Твой син ли е? — попита Цезар през рамото на Брут.
— Да.
— А имаш ли и от Силан? — заинтересува се той.
— Не, само две дъщери.
Цезар вдигна вежда, лукаво се усмихна и излезе от стаята.
Малко след това гостенките си тръгнаха. Сервилия умишлено остана последна.
— Бих искала да обсъдя един въпрос с Цезар — рече тя на Аврелия на вратата, докато Брут я следваше заедно с Юлия. — Няма да е подходящо да го навестя сутринта заедно с клиентите му, затова се чудя дали не можеш да ми уредиш да го видя като частно лице.
— Разбира се — увери я Аврелия. — Ще ти пратя вест.
Нито я запита нещо, нито дори намекна, че въпросът я интересува. Тя си беше наложила веднъж завинаги да се интересува само от своите задачи, а това беше от голямо облекчение за майката на Брут.
Беше ли добре, че се е прибрал? Повече от петнайсет месеца не се беше връщал в Рим. Тъй като управителят Антистий Вет не беше взел със себе си в Испания легати, Цезар се беше оказал вторият по значимост римлянин в провинцията — всичко зависеше от него: правораздаване, финанси, администрация. Непрекъснато обикаляше из провинцията; не му остана време дори да се сприятели с други римляни. Може би беше типично за него, че единственият човек, с когото се сближи, не беше изобщо римлянин; може би беше типично и това, че управителят Антистий Вет не се бе сприятелил със своя помощник и заместник, нищо че се разбираха и от време на време, когато се случеха в един и същи град, вечеряха заедно, но разговаряха предимно по служебни въпроси. Да си роден Юлий Цезар имаше един голям недостатък: всеки началник си даваше сметка колко знатен произход има техният подчинен и се държаха настрана от него. Освен това Цезар винаги напомняше на своите началници за Сула. Същото потекло, същите забележителни способности, същата запомняща се външност, същият леден поглед…
И така, беше ли сторил добре, че се върна в Рим? Цезар оглеждаше подредения си кабинет, избърсаните от праха мебели, подредените по рафтовете свитъци, растителните мотиви по писалището, нарушени само на две места от мастилницата от еленов рог и от глинената чашка за писците.
Ако не друго, то поне завръщането му не се беше оказало толкова непоносимо, колкото очакваше. Когато Евтих отвори вратата и той завари в къщата си толкова много жени, първата му реакция беше да избяга; но веднага си даде сметка, че така е по-добре: не се налагаше да споменава отсъствието на скъпата Цинила. Рано или късно Юлия щеше да му напомни за изгубената съпруга, но не и в първите мигове, не и преди да е свикнал да гледа дома си без Цинила. Трудно му беше да си спомни този дом без нейното присъствие — беше живяла тук от дете, когато не можеше да бъде негова съпруга и той я приемаше за своя сестра, част едновременно от неговото детство и младост. Тя беше една прекрасна и жизнерадостна девойка, а сега беше затворена в мрачна и студена гробница.