Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Силуетът на дон Густаво Барсело се очертаваше върху прозорците на една галерия, която гледаше към вътрешната градина на сградата. Въпреки почти тропическата атмосфера, книжарят бе пременен с обичайните си контешки одежди и монокълът му проблясваше в сумрака като монета на дъното на кладенец. До него различих една фигура в рокля от бяла алпака, която ми се видя като ангел, изваян от мъгла. При звука от стъпките ми Барсело извърна поглед и ми направи знак да се приближа.
— Даниел ти беше името, нали? — попита книжарят. — Носиш ли книгата?
Отговорих с утвърдително кимване и на двата въпроса и се настаних на стола, който ми предложи Барсело, точно до него и до загадъчната му спътница. В продължение на няколко минути книжарят само се усмихваше невъзмутимо, сякаш бе забравил за моето присъствие. Скоро оставих всяка надежда, че ще ме представи на дамата в бяло, която и да бе тя. Барсело се държеше така, сякаш тя изобщо не бе там или бе невидима и за двама ни. Наблюдавах я крадешком, боейки се да срещна погледа й, зареян в някаква неопределена точка. Кожата на лицето и ръцете й бе бледа, почти прозрачна. Имаше изящно строги черти, сякаш изрисувани с уверени линии под черната коса, която лъщеше като мокър камък. Реших, че е най-много на двайсет години, ала нещо в държането й и в начина, по които душата й сякаш бе приведена като върбови клонки, ме накара да мисля, че няма възраст. Изглеждаше замръзнала в онова състояние на вечна младост, запазено за манекените по шикозните витрини. Тъкмо се опитвах да открия с поглед пулса на лебедовата й шия, когато забелязах, че Барсело ме наблюдава внимателно.
— И тъй, ще ми кажеш ли къде намери тази книга? — попита той.
— Бих ви казал, но обещах на баща ми да не издавам тайната — рекох.
— Ясно. Семпере и неговите загадки — каза Барсело. — Май се досещам къде. Страхотен късмет си извадил, момко. На това му викам да намериш игла в ливада с бели лилии. А сега ще ми дадеш ли да хвърля един поглед?
Подадох му книгата и Барсело я пое в ръцете си с безкрайна нежност.
— Предполагам, че вече си я прочел.
— Да, господине.
— Завиждам ти. Винаги съм мислел, че най-подходящото време да се чете Каракс е, когато сърцето още е младо, а умът — непокварен. Знаеше ли, че това е последният роман, който е написал?
Мълчаливо поклатих глава.
— А знаеш ли колко екземпляри като този се намират на пазара, Даниел?
— Навярно хиляди.
— Нито един — уточни Барсело. — Освен твоя. Останалите са били изгорени.
— Изгорени?
В отговор той само се усмихна загадъчно, като разлистваше книгата и галеше хартията така, сякаш бе единствена по рода си коприна. Дамата в бяло бавно се обърна. Плаха и колеблива усмивка се изписа на устните й. Очите й опипваха празнотата с бели като мрамор зеници. Преглътнах с мъка. Беше сляпа.
— Нали не познаваш племенницата ми Клара? — попита Барсело.
Само поклатих глава, неспособен да откъсна поглед от това създание с тен на порцеланова кукла и бели очи — най-тъжните очи, които някога бях виждал.
— Всъщност именно Клара е експерт по Жулиан Каракс, затова и я доведох — рече Барсело. — Като се замисля, май ще е най-добре с ваше разрешение да се оттегля в друга зала да разгледам този том, докато вие си приказвате за вашите работи. Нали нямате нищо против?
Изгледах го поразен. Книжарят, същински пират, само ме потупа по рамото и се отдалечи с моята книга под мишница.
— Впечатлил си го, знаеш ли? — обади се един глас до рамото ми.
Обърнах се, за да видя леката усмивка на племенницата на книжаря, която се взираше в празното пространство. Имаше кристален глас, прозрачен и тъй крехък, та ми се стори, че думите й ще се изпочупят, ако я прекъсна насред някое изречение.