Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Чарли отскача в спалнята, която дели с Джил, изнася голяма туристическа раница, после още една и ми я подава. Накрая си слага шапката.
— Божичко, Чарли — казва Джил, — слизаме там само за половин час. Та аз тръгнах за пролетната ваканция с по-малко багаж.
— Бъди готов — казва Чарли, намествайки на плещите си по-голямата раница. — Такъв е моят девиз.
— Ама и ти си един скаут — промърморвам.
— От Орлите — уточнява Чарли, защото знае, че като скаут не съм заслужил и най-дребното звание.
— Готови ли сте, дечица? — прекъсва ни Джил откъм вратата.
Пол въздъхва дълбоко, за да се осъзнае, после кимва. Грабва от спалнята пейджър и го закача на колана си.
Пред общежитието се разделяме по двойки — аз и Чарли, Джил и Пол. Ще влезем в тунелите от различни места и няма да се виждаме чак до подземния сблъсък.
— Не знаех, че имало и черни скаути — подхвърлям аз, докато двамата с Чарли вървим през студентското градче.
Снегът е по-дълбок и по-студен, отколкото предполагах. Закопчавам скиорското яке и нахлузвам ръкавиците.
— Нищо де — отвръща Чарли. — И аз, преди да те срещна, не знаех, че имало бели слабаци.
Вървя през студентското градче като в мъгла. От няколко дни насам, след като вече се отървах от писмената работа и дипломирането е толкова близко, светът сякаш се изпълни с излишна припряност — първокурсници тичат на вечерни семинари, третокурсници тракат курсови работи в задушни компютърни зали, а сега милиарди снежинки кръжат из небето, преди да докоснат земята.
Кракът започва да ме боли. От години белегът на бедрото ми предсказва лошото време шест часа след като е дошло. Той е спомен от една отдавнашна злополука. Малко след шестнайсетия си рожден ден попаднах в автомобилна катастрофа и почти цяло лято лежах в болница. Подробностите вече са се размили, но ясно помня как острият край на строшената лява бедрена кост прониза мускула и се подаде през кожата. Зърнах го само за миг, преди да припадна от шока. Освен това лявата ми ръка се строши под лакътя, имах и три счупени ребра от същата страна. Според санитарите артериалният кръвоизлив спрял тъкмо навреме, за да ме спасят. Но докато ме измъкнат от смачканата кола, баща ми издъхнал зад волана.
Разбира се, катастрофата ме промени — след три операции, два месеца рехабилитация и появата на фантомните болки шест часа след всяка промяна на времето, аз продължавах да нося метални пирони в костите, белег на бедрото и странна празнота в живота си, която сякаш се разрастваше с времето. Отначало най-очебийни бяха различните дрехи — смяна на размерите, докато си възвърна загубеното тегло, после смяна в стила на обличане, за да прикривам присадената кожа върху бедрото. По-късно осъзнах, че и семейството ми се е променило — майка ми се затвори в себе си, а двете ми сестри, Сара и Кристън, все по-рядко се задържаха у дома. Накрая открих промяна и у приятелите си… или по-скоро самият аз ги промених. Не знам дали исках приятели, които да ме разбират по-добре, да ме гледат с други очи, или нещо друго, но старите приятели просто вече не ми вършеха работа, също като старите дрехи.
Хората вечно разправят на страдащите, че времето е велик целител. Най-великият, казват, сякаш става дума за лекар. Но след шест години размисли по въпроса аз съм на друго мнение. Времето е като онзи художник от лунапарка, който рисува със спрей картинки по тениските. Разпръсква боята на фина мъгла от самотни частици, чакащи да попаднат на място. А в крайна сметка картинката не е кой знае какво. Подозирам, че вездесъщият господар на лунапарка — клиентът — на другата сутрин се пита какво толкова е харесал. Ние сме частиците боя, опитах се веднъж да обясня на Чарли. Времето ни разпръсква.