Битката за Лабиринта

Няма по-добър завършек на една чудесна сутрин от дълго пътуване с такси в компанията на ядосана девойка.

Опитах се да поговоря с Анабет, но тя се държеше така, сякаш току-що съм пребил милата й баба пред очите й. Успях да измъкна само че през цялата пролет са я тормозили чудовища в Сан Франциско; че след Коледа се е връщала на два пъти в лагера (но не ми каза защо, което доста ме подразни, тъй като изобщо не ми се беше обадила, че е в Ню Йорк) и че не е чувала нищо за Нико ди Анджело (това е дълга история).

— Някакви новини от Люк? — попитах аз.

Тя поклати глава. Знаех, че това е деликатна тема. Анабет винаги се беше възхищавала на Люк, предишния отговорник на хижата на Хермес, който ни беше предал и се беше присъединил към злия господар на титаните Кронос. Макар да не си го признаваше, бях сигурен, че още го харесваше. През зимата отново се бяхме сблъскали с Люк на връх Тамалпаис и тогава той някак беше успял да оцелее след падане от двайсет и пет метра височина. Доколкото знаех, той продължаваше да плава из океана в пълния си с чудовища кораб, а накълцаният на кайма Кронос се възраждаше, парче по парче, в златния си саркофаг и чакаше да набере достатъчно мощ, за да се възправи срещу олимпийските богове. Между нас си наричахме тази ситуация „проблема“.

— На Тамалпаис все още е пълно с чудовища — рече Анабет. — Не се осмелих да се приближа, но не мисля, че Люк е там. Щях да го усетя.

Това определено не ми помогна да се почувствам по-добре.

— А Гроувър?

— Той е в лагера — отвърна тя. — Ще го видим.

— Някакъв успех от негова страна? В търсенето на Пан?

Анабет вдигна пръсти към герданчето си с мъниста — имаше навика да си играе с тях, когато беше притеснена.

— Ще видиш — отговори уклончиво и не добави нищо повече.

Докато минавахме през Бруклин, се обадих на мама по телефона на Анабет. Полубоговете се стремят да избягват мобилните телефони, тъй като говоренето по тях е равносилно на изпращането на сигнал до чудовищата: „Тук съм! Ела и ме изяж!“. Все пак реших, че беше важно. Оставих й съобщение на телефонния секретар, в което се опитах да обясня какво точно се беше случило в „Гуди“. Май не се справих особено добре. Казах на мама да не се тревожи, че съм добре и заминавам за лагера, докато отмине бурята. И освен това я помолих да се извини на Пол Шарън от мое име.

След това пътувахме в мълчание. Градът остана зад нас, качихме се на магистралата и поехме през северната част на Лонг Айлънд, покрай овощни градини, винарни и наредени край шосето сергии с пресни плодове и зеленчуци.

Взирах се в телефонния номер, който Рейчъл Елизабет Деър беше написала на дланта ми. Изкушавах се да й се обадя, макар да знаех, че е лудост. Може би тя щеше да ми помогне да разбера думите на емпусата за опожаряването на лагера и пленяването на приятелите ми. И защо Кели беше избухнала в пламъци.

Знаех, че чудовищата никога не умират. В някакъв момент — след седмица, месеци или пък години — Кели щеше да се прероди от къкрещата в Подземното царство първична гнъс. Пък и по принцип те не се оставяха да загинат толкова лесно. Ако изобщо Кели беше загинала, разбира се.