„Гледай да не те хванат“.
Предупреждението бе напрегнало всичките ѝ мускули.
Доктор Ерин Грейнджър клечеше зад каталога в средата на читалнята на Ватиканската апостолическа библиотека. Изящни стенописи красяха бялата повърхност на засводения таван високо над нея. Лавици с най-редките книги на света се простираха от двете ѝ страни. Библиотеката съдържаше над седемдесет и пет хиляди ръкописа и повече от един милион книги. Ерин беше археолог и при други обстоятелства би дала мило и драго, за да прекара часове и дни на това място, но неотдавна то се беше превърнало по-скоро в затвор, отколкото да е място, където се правят открития.
„И днес трябва да избягам от него“.
Не беше сама. Съучастникът ѝ бе отец Кристиан. Той стоеше до нея, без да се крие, и мълчаливо я подканваше да побърза. Имаше вид на млад свещеник, висок, с тъмнокафява коса и пронизващи зелени очи, с високи скули и гладка кожа. Лесно можеха да го сбъркат с трийсетинагодишен, но всъщност беше десетилетия по-стар. Навремето чудовище, стригой, създание, хранещо се с човешка кръв, много отдавна той бе постъпил в католическия Орден на сангвинистите и бе дал клетва да живее изцяло от кръвта Христова. Сега бе сангвинист и един от малцината, на които Ерин имаше пълно доверие.
Затова му повярва за непознатата до нея.
Младата монахиня сестра Маргарет се криеше до Ерин зад каталога. Дишаше тежко и се мъчеше да се освободи от тъмните си одежди. Забрадката ѝ вече лежеше на пода между тях. Ако се съдеше по избилата на челото ѝ пот, тя беше човешко същество. Ерин можеше да се закълне, че чува лудото туптене на сърцето ѝ. Вероятно и нейното тупкаше така.
- Вземи — каза Маргарет, докато разпускаше дългата си руса коса. Тъмните ѝ кехлибарени очи погледнаха Ерин. Сестра Маргарет беше с нейния ръст и цвят на кожата, което я правеше жизненоважна за плана.
Ерин нахлузи одеждата на Маргарет. Черният шевиот погали бузите ѝ. Дрехата беше току-що изпрана и ухаеше приятно. Ерин я навлече и се помъчи да я оправи колкото се може по-добре, без да се изправя. Маргарет ѝ помогна да сложи бялата забрадка, като я нагласи така, че да скрива русата ѝ коса, и прибра няколко непослушни кичура.
След като приключи, сестрата се дръпна и я огледа критично.
- Какво мислиш? — попита Кристиан с крайчеца на устата си, като се облегна на каталога, за да ги скрие по-добре.
Маргарет кимна доволно. Ерин вече приличаше на обикновена монахиня, на практика анонимна във Ватикана, където единствено туристите и свещениците бяха повече от сестрите в техните одежди.
За да завърши маскировката, Маргарет ѝ нахлузи на шията черна връв с голям сребърен кръст и ѝ подаде сребърен пръстен. Ерин го сложи на безименния си пръст и си даде сметка, че никога досега не е носила халка.
„На трийсет и две, а така и не се омъжих“.
Знаеше, че отдавна мъртвият ѝ баща щеше да се ужаси. Той разпалено проповядваше, че висшият дълг на една жена пред Бог е да ражда деца. Разбира се, щеше да изпита не по-малък ужас, ако можеше да научи, че е завършила светско училище, защитила е докторат по археология и е прекарала последните десет години в доказване, че голяма част от написаното в Библията не почива на никакви чудеса. Ако не се беше отрекъл от нея, задето беше избягала като тийнейджърка от религиозната комуна, сега щеше направо да я прокълне. Но Ерин беше постигнала мир с това положение.
Преди няколко месеца ѝ се откри възможност да надзърне в тайната история на света - свят, който не се обясняваше от учебниците, по които бе учила в училище, нито от науката, която бе основата на личната ѝ вяра. Беше срещнала първия си сангвинист - живо доказателство, че чудовища съществуват и че отдаването на Църквата може да ги опитоми.
