Яростта на Мулгарат
- Автор: Дитерлицци Тони, Блек Холи
- Серия: Хрониките на Спайдъруик #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Латева
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Яростта на Мулгарат». Краткое содержание книги:
— И как предлагаш да стане това — язвително попита Мелъри и сложи ръце на кръста.
— Ще помоля елфите да говоря с него — произнесе Джерард така, сякаш това бе най-разумното предложение в света.
Мелъри кипна.
— Не бих казала, че последния път, когато ги видяхме, елфите бяха приятелски настроени.
— Ами да, искаха да ме вкоренят в земята за вечни времена — потръпна Саймън.
— Трябва да ми повярвате — бавно каза Джерард.
— Мога да го направя. Елфите обещаха, че няма да ме задържат при тях против волята ми.
— Аз ти вярвам — въздъхна Мелъри. — Не вярвам на елфите, а и ти не трябва да им вярваш. Но ще дойда с тебе.
— Не, не — поклати глава Джерард. — Нямаме време. Ти ще свършиш друга работа. Накарай Хогскуил да разкаже всичко, което знае за Мулгарат. Аз ще се върна възможно най-бързо. — Той погледна домашното духче. — Ще взема и Малчо, ако се реши да дойде с мен.
— Мислех, че трябва да бъдеш само ти — каза Саймън.
— Да, така е. Аз трябва да бъда единственият човек — обясни Джерард, като продължаваше да гледа Малчо.
Малчо въздъхна.
— Не съм напускал къщата с години, но ще плюя на страха веднъж завинаги! — рече той, приближи до ръба на стола и позволи на Джерард да го вземе и да го сложи в качулката си.
Те тръгнаха преди Саймън и Мелъри да успеят да ги разубедят. Джерард прекоси шосето и започна да се изкачва по хълма към горичката на елфите. Беше късен следобед. Синият цвят на небето започна да потъмнява и Джерард забърза.
Страхуваше се, че няма никакво време.
Глава трета
Гората беше същата, каквато я помнеше Джерард. И полянката беше същата — в средата с дърво, обкръжено с пръстен от отровни гъби. Но този път, когато Джерард застана там, не се случи нищо. Нито клоните се извиха, за да го обгърнат като в капан, нито корени обвързаха краката му, нито се появиха елфи, за да спорят с него.
— Хей! — извика Джерард и се ослуша, но единственият отговор бяха далечни трели на неизвестна птица.
Джерард закрачи напред-назад по полянката.
— Хей! Има ли някой тук? Нямам никакво време за бавене.
Отново нищо. Времето минаваше. Като гледаше пръстена с гъбите, на Джерард му се прииска да ги запрати всичките по елфите, но не смееше, защото елфите държаха в плен чичо Артър. Тъкмо дигна крак да срита една гъба, чу тих глас от дърветата, обграждащи полянката.
— Какво правиш тук, безразсъдно дете?
Беше елфата със зелените очи. В сравнение с предишния път сега в косите й бяха заплетени повече червени и кафяви листа, а дрехата й беше с цвят на тъмен кехлибар и злато, като лято, което отстъпва мястото си на есента. Гласът й беше по-скоро тъжен, отколкото гневен.
— Моля те! — заговори Джерард. — Мулгарат е заловил мама. Трябва да я спася. А ти трябва да ми позволиш да говоря с Артър Спайдъруик.
— Защо трябва да ме интересува какво става с вас, смъртните? — сви рамене елфата. — Знаеш ли колко много от моя народ бяха погубени? А колко джуджета, стари като камъните под краката ни, вече не са между живите?
— Видях смъртта им — тихо каза Джерард. — С Мелъри и Саймън бяхме там и видяхме всичко. Моля те, помогни ни. Трябва да намерим мама! Ще ти дам всичко, което пожелаеш. Ще остана тук, ако искаш.
Елфата поклати глава.
— Вече не притежавате единственото нещо, което има стойност за нас.
Джерард се ужаси. Трябваше да се срещне с Артър, но нямаше какво да предложи в замяна на тази среща.
— И предишния път „Книга за духовете“ не беше у нас. Не бихме могли да ви я дадем тогава, но може би ще я намерим сега.
Зеленооката елфа му обърна гръб и си тръгна.
— Твоите истории вече не ме интересуват.
— Чакай! Мога да го докажа. — Джерард посегна към качулката си, извади оттам Малчо и го сложи в тревата. — Казах ви, че нашият домашен дух взе книгата. Ето го, това е Малчо.
Дребното домашно духче свали шапката си и се поклони до земята. Джерард забеляза, че трепери.
— Ваше Величество! — каза Малчо. — Зная как ви изглежда това, но аз взех книгата на своя глава.
— Имаш добри маниери — каза замислено елфата.
Малчо се покатери по крака на Джерард и отново се плъзна в своето скривалище. Джерард нетърпеливо пристъпи от крак на крак. Мълчанието на елфата го ядоса, но той си наложи да го изтърпи. Това бе последният му шанс да я убеди да им помогне.