Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Трета глава
Дивакът
— Бабо, бабо, в гората има дивак!
— Амария Сант Амброджо, крачиш на тази земя вече двайсет лета, а все още умът ти е колкото грахово зърно! Какви глупости приказваш сега, а?
— Ама наистина бе, бабо! Кълна се в самия свети Амброзий! Двете със Силвана бяхме на кладенеца и го видяхме! Освен това целият град говори за него. Викат му Селваджо — дивакът! — нареждаше възбудено Амария с очи като палачинки.
Старицата приседна на скромната им трапеза и се загледа във внучката си. Тя самата не бе много по-различна от дивак. Черната й коса, която обикновено висеше чак до кръста й, бе разчорлена, а из нея стърчаха тръни и цветове на зарасличе. Лицето й, което обикновено имаше приятен загар, сега бе зачервено като домат от тичането. На фона на маслиненочерните й зеници бялото на очите й изпъкваше така, че й придаваше вид на подплашен кон. Корсажът й беше скъсан при деколтето и показваше повече, отколкото беше прилично, а връзките едва удържаха пищната й гръд. Полите й бяха вдигнати до коленете, за да улесняват бягането, и разкриваха здравите й крака. Амария не можеше да бъде наречена дебела — ни най-малко, пък и скромните дажби в тяхната къща не стигаха за чревоугодие. Беше по-скоро приятно закръглено момиче, свежа прасковка, излъчващо неподправена женственост и блясък, и пълно с живот. С красивата си кожа и пищна красота тя бе същинско изкушение за всеки господин, който я видеше, въпреки царящата напоследък мода. Изисканите дами мечтаеха за алабастрова кожа и за да я постигнат, често втриваха оловна паста в лицата си — Амария пък имаше цвят на топъл пясък. Благородничките бяха тънки като вейки — Амария бе цялата в извивки и вдлъбнатости. Важните госпожи използваха всевъзможни багрила, за да изсветлят косата си до червено или златисто — водопадът, който се сипеше от главата на Амария, имаше синкавочерния блясък на гарваново крило. И макар за бабата никоя друга жена да не бе по-красива от внучката й, старицата вече се бе отчаяла, че някога ще може да я омъжи — защото кой би искал стара мома на двайсет, с малко повечко мръвка по костите и без капка разум в главата, при това без никаква зестра?! Още повече, когато се разхождаше из Павия, облечена по този начин — като леките жени, дето висяха по здрач на площада.
Бабата въздъхна и прехвърли щипката тютюн, която непрекъснато дъвчеше, от едната буза към другата. Обичаше Амария с цялото си сърце и даваше мило и драго за нея и тъй като любовта й към детето бе толкова голяма, тя съвсем естествено се страхуваше за нея, което понякога я караше да й говори доста по-грубо, отколкото възнамеряваше.
— Трябваше да се досетя, че Силвана има пръст в тази работа — отбеляза сега тя. — Поощрява всичките ти глупости. Хайде сега, дете, почисти се и си кажи молитвите! Поглеждай по-често към Бога, отколкото към тлъстата си приятелка, и вместо да бъбриш като папагал, по-добре изричай молитви!
Амария почисти косата си, приглади я и пусна надолу полите си. Беше свикнала на подобни мъмрения, ала те ни най-малко не намаляваха любовта й към старицата. Взе игла и конец от полицата над камината и приседна, за да зашие корсажа си. По едно време изрече:
— Ама аз наистина го видях, бабо! Ние… се бяхме загледали във водата и затова първо видях отражението му. Имаше червена кожа, дълги нокти и козина, но очите му бяха добродушни. Дали пък не е някой горски дух, а?
— Червена кожа ли? Дълги нокти и козина? Горски дух? От къде ти хрумват такива езически глупости бе, дете?! По-скоро е някоя нещастна душа от последната битка, някой войник, който вече не е с всичкия си. Може да е испанец — те и без това нямат много мозък — от спокойния тон, с който бабата изрече последните думи, никой не би допуснал, че тъкмо испанците бяха опустошили живота й. — И какво изобщо си правила на кладенеца, ако смея да попитам? Имаме си предостатъчно вода, че и отгоре, а доколкото ми е известно, чешмата на площада си е все така там.
Амария сведе очи над бродерията си и бузите й пак пламнаха.
— Ами ние… Така де, Силвана… Силвана искаше да погледне в кладенеца на женитбата.
Бабата се изсмя презрително, но погледът й омекна. Знаеше местното предание, че ако погледнеш в един от естествените извори в гората над Павия, ще видиш лицето на бъдещия си съпруг. Знаеше също така, че Амария си мечтаеше някой ден да се влюби и да се омъжи, но освен това си даваше сметка, че напредналата възраст на момичето и нищетата му не бяха предпоставки за щастлив брак, а нейната любов към детето не й позволяваше да я хвърли в лапите на нещастен. Разочарованието от внучката й я направи още по-критична към Амария от обикновено.