Вещиците
- Автор: Даль Роальд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Вещиците». Краткое содержание книги:
— По очите — каза баба. — Вглеждай се внимателно в очите, защото очите на истинските вещици са различни от нашите. Погледни в центъра на окото, където обикновено има черна точица. Ако жената е вещица, цветът на точицата ще се сменя непрекъснато и в центъра й ще видиш да проблясват пламъци и да искри лед. Целият ще потръпнеш.
Баба се облегна на стола си и дръпна доволно от пурата. Аз седнах на пода, взрян като хипнотизиран в нея. Тя не се усмихваше. Изглеждаше напълно сериозна.
— Има ли и други знаци?
— Разбира се. Май не схващаш, че вещиците изобщо не са жени. Те изглеждат като жени. Говорят като жени. И могат да се държат като жени. Но всъщност са напълно различни същества. Те са демони в човешки облик. Затова са с нокти на котка, плешиви са, имат странни носове и особени очи, и трябва да прикриват всичко това от хората.
— По какво друго се различават, бабо?
— По краката — отвърна тя. — Вещиците нямат пръсти на краката.
— Нима! — извиках аз. — А какво имат вместо пръсти?
— Имат само стъпала. Стъпалата им са правоъгълни и в краищата им просто няма пръсти.
— Трудно ли им е да ходят? — попитах аз.
— Не. Но срещат трудности с обувките. Всички дами обичат да носят малки обувки с остри върхове, а на вещиците, които са с широки стъпала с правоъгълни краища, им е страшно трудно да напъхат ходилата си в спретнатите островърхи обувки.
— Защо тогава не носят удобни широки обувки с правоъгълни върхове?
— Не смеят. Също както крият плешивите си глави с перуки, така трябва да крият и грозните си крака, като ги напъхват в хубави обувчици.
— Но това не е ли ужасно неудобно? — попитах аз.
— Изключително неудобно е. Обаче са се примирили.
— Щом вещицата носи обикновени обувки, ще ми е трудно да я разпозная, нали, бабо?
— Страхувам се, че е така. Възможно е да забележиш как накуцва съвсем леко, но само ако се вгледаш внимателно.
— Това ли са единствените разлики между вещиците и обикновените жени?
— Има още една — рече баба. — Още една-единствена.
— Каква е тя, бабо?
— Слюнката им е синя.
— Синя ли? — извиках аз. — Не е възможно! Слюнката им не може да е синя!
— Синя е като боровинка.
— Лъжеш, бабо! Никой няма синя слюнка!
— Вещиците имат.
— На мастило ли прилича?
— Точно така. Дори пишат със слюнката си. Използват онези старомодни писалки и просто плюнчат писеца.
— Мога ли да забележа синята слюнка, бабо? Ако вещицата ме заговори, ще успея ли да я видя?
— Само ако се вгледаш внимателно — отвърна баба. — Ако се взреш много внимателно, вероятно ще зърнеш синкавия цвят на зъбите й, но той не си личи много.
— Ще го забележа, ако тя се изплюе — казах аз.
— Вещиците никога не плюят. Не се осмеляват.
Не можех да повярвам, че баба би ме излъгала. Всяка сутрин тя ходеше на църква, а преди всяко хранене казваше молитва. Човек, който прави тези неща, не би излъгал. Започвах да вярвам на всяка нейна дума.
— Това е всичко, което мога да ти кажа — рече баба. — Но тези знаци едва ли ще са ти от голяма помощ. Никога не можеш да си напълно сигурен дали една жена е вещица само като я погледнеш. Ако обаче носи ръкавици, има големи ноздри, странни очи, коса, която прилича на перука, и ако зъбите й са синкави, в случай че забележиш всички тези неща накуп, веднага си плюй на петите.
— Бабо, ти като малка срещала ли си вещица?
— Веднъж. Само веднъж.
— Какво се случи?
— Няма да ти кажа. Ще се уплашиш до смърт и ще сънуваш кошмари.
— Моля те, разкажи ми — умолявах я аз.
— Не. Някои неща са твърде ужасни, за да ги изричам на глас.
— Има ли нещо общо с това, че нямаш един палец?
Изведнъж баба стисна старите си сбръчкани устни като щипци, а ръката, с която държеше пурата (онази без палеца), потрепери леко.
Зачаках. Тя не ме погледна. Не продума. Внезапно се бе затворила напълно в себе си. Разговорът бе приключил.
— Лека нощ, бабо — казах аз, станах от пода и я целунах по бузата.
Баба не помръдна. Излязох тихо от стаята и отидох в спалнята си.
Върховната вещица
На следващия ден у дома пристигна мъж с черен костюм, който носеше куфарче, и проведе дълъг разговор с баба в дневната. Не ми беше позволено да влизам там, докато мъжът бе вътре, но когато той най-накрая си тръгна, баба се приближи бавно към мен с много тъжен вид.