Възпламени ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1501-6
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възпламени ме». Краткое содержание книги:
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери — Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Той вдига поглед.
— Тогава научих за теб. Чувах какви ли не истории, слухове — казва той. — И за пръв път изпитах надежда. Исках да се домогна до теб, да имам шанс да те проуча. Исках да те опозная и разбера отблизо. Защото колкото и да се бях лутал, ти беше единственият ми шанс да получа поне някакъв отговор за състоянието на майка ми. Бях отчаян. — Признава си той. — Бях готов да опитам всичко.
— Какво имаш предвид? — обръщам се към него аз. — Как е възможно човек като мен да помогне на майка ти?
Блесналите му от болка очи отново намират моите.
— Ще ти кажа как, скъпа моя. Ти не можеш да докосваш никого. А тя — въздъхва той — не може да бъде докосвана.
Пета глава
Немея.
— Чак сега започвам да разбирам болката ѝ — казва Уорнър. — Чак сега проумявам какво изживява. Благодарение на теб. Защото видях какво ти беше на теб… какво ти е на теб… да носиш такова бреме, да съществуваш с толкова сила в себе си и да живееш низвергната от околните.
Той обляга глава на стената зад себе си и притиска длани към очите си.
— И тя като теб — продължава Уорнър — навярно чувства, че отвътре е същинско страшилище. Но за разлика от теб тя няма други жертви… освен самата себе си. Не може да живее в собствената си кожа. Никой не може да я докосва, дори тя самата. Не може да отмести косата от челото си, нито да стисне юмруци. Бои се да говори, да мърда краката си, да протяга ръце, дори да заеме по-удобна поза в леглото попростата причина, че допирът на кожа в кожа ѝ причинява нетърпима болка.
Той отпуска ръце.
— Като че ли — продължава, борейки се да задържи гласа си спокоен, — топлината на контакта с човешко същество подклажда тази ужасяваща, унищожителна сила в нея, а тъй като тя самата е и източникът на болката, и потърпевшият от нея, нещо я възпира да отнеме собствения си живот. Вместо това съществува като затворник в скелета си, неспособна да прекрати страданието, което сама си причинява.
Очите ми парят толкова силно. Мигат бързо.
Толкова години наред си мислех, че животът ми е тежък, че разбирам какво е да страдаш. Но това… Това е нещо, което дори не мога да си представя. Дори не се бях замисляла, че е възможно да съществува по-измъчен от мен човек.
И се срамувам, задето изобщо някога съм изпитвала самосъжаление.
— Дълго време — продължава Уорнър — си мислех, че просто е… болна. Че някакво заболяване поразява имунната ѝ система, прави кожата ѝ свръхчувствителна и болезнена на допир. Предполагах, че с подходящо лечение рано или късно ще се възстанови. Не губех надежда — казва той, — докато накрая не осъзнах, че минават години, а промяна няма. Неспирната агония започна да унищожава психиката ѝ; и така дойде моментът, в който се отказа от живота. Позволи на болката да го превземе. Отказваше да става от леглото и да се храни редовно, спря да поддържа дори най-елементарна хигиена. Решението на баща ми беше да я упоява. Държи я заключена в онази къща, където само медицинската сестра ѝ прави компания. Вече е пристрастена към морфина и напълно е загубила разсъдъка си. Дори не знае кой съм. Не ме разпознава. А няколкото пъти, в които реших да ѝ спра лекарствата — казва той с понижен глас, — опита да ме убие. — Умълчава се за секунда и изглежда така, сякаш е забравил, че съм в стаята. — На моменти детството ми беше почти поносимо — продължава след малко, — макар и само заради нея. А баща ми, вместо да се погрижи за съпругата си, я превърна в нещо неузнаваемо.
Той вдига поглед, смее се.
— Винаги съм си въобразявал, че мога да намеря решение — казва. — Мислех, че ако открия корена на всичко, ще мога да направя нещо по въпроса, ще мога да… — Той замълчава. Прокарва длан по лицето си. — Знам ли. — Прошепва. Извръща очи. — Но никога не съм имал намерение да те използвам против волята ти. Идеята никога не ми се е нравила. Просто трябваше да играя театър. Както вече разбра, баща ми не одобрява борбата ми за излекуването на майка ми.