Кръвна песен

— Той ми каза.

— Казал ви е? — засмях се аз. — Написах хиляди писма до всеки посланик и служител на Кралството, за когото се сетих. Малцината, които си направиха труда да ми отговорят, бяха съгласни в едно: Янус не е споделял плановете си с никого, дори със семейството си.

— И въпреки това твърдите, че е искал да завладее цялата ви империя.

— Разумно заключение с оглед на наличните доказателства.

— Разумно, може би. Но е погрешно. Янус имаше сърце на крал, твърдо и студено, когато се налагаше. Но не беше алчен и не беше мечтател. Знаеше, че държавата му не разполага с хората и богатствата, необходими за завземането на вашата империя. Дойдохме за пристанищата. Той каза, че това е единственият начин да подсигурим бъдещето си.

— Защо би ви признал подобно нещо?

— Имахме… уговорка. Казваше ми много неща, които не би признал пред друг. Някои от командите му се нуждаеха от обяснение, преди да ги изпълня. А понякога си мисля, че просто имаше нужда да поговори с някого. Дори на кралете им е самотно.

Усетих изкусително любопитство. Севернякът знаеше, че жадувам за информацията, която може да ми предостави. Уважението ми към него нарасна, както и неприязънта. Използваше ме, искаше да запиша историята му. Нямах представа защо. Знаех, че има нещо общо с Янус и дуела, който щеше да води на Островите. Може би имаше нужда да се разтовари преди края и да каже истината, така че да бъде запомнен в историята не само като Убиеца на Надеждата. Последен опит да намери изкупление за духа си и за духа на мъртвия си крал.