Мъртви за света
- Автор: Харрис Шарлин
- Серия: Sookie Stackhouse #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542609575
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Мъртви за света». Краткое содержание книги:
Ерик е бил омагьосан от вещици и страда от пълна амнезия. Събратята му трябва да го скрият, преди вещиците да го намерят, и най-доброто място за това се оказва домът на Суки. Тя се съгласява да се грижи за него, защото се нуждае от голямата сума пари, която ще получи. Поради амнезията поведението на Ерик е коренно различно от преди – от властния, арогантен лидер и непоправим женкар не е останала и следа. Проявите на ранимост и нежност на новия Ерик го правят още по-неустоим за Суки и тя се влюбва в него.
Щастието им не продължава дълго, защото става ясно, че ще се наложи вампирите да влязат в битка с вещиците, а Суки ще бъде техен съюзник. Ще запази ли чувствата си Ерик, ако паметта му се завърне, и не е ли изправена Суки пред поредната раздяла, която ще разбие сърцето й?
— Аз винаги си пожелавам едно и също. Искам мъжете и жените да съжителстват в любов и разбирателство. Това много ще облекчи работата. А решението ми е да почна да вдигам сто и четирийсет от лежанка.
— Бре! — възкликна Арлийн и отиде да прегърне Сам. Боядисаната й червена коса рязко контрастираше с неговите естествени златисточервени къдрици. Бяха горе-долу еднакви на ръст — макар че тя е поне метър и седемдесет и пет, с около пет сантиметра по-висока от мен. — Аз ще отслабна с пет килограма, това е моето обещание — всички се засмяхме. Новогодишните обещания на Арлийн оставаха непроменени вече четири години подред. — А ти Сам? Пожелания, решения, обещания? — попита тя.
— Имам всичко, което ми е нужно — каза той и тялото му веднага се обви в син ореол от искреност. — Решението ми е да не променям нищо. Барът се развива прекрасно, чувствам се удобно в караваната си. Хората тук по нищо не се отличават от жителите на който и да било друг град или щат.
Обърнах се, за да прикрия усмивката си, породена от завоалираното изявление на Сам — хората в Бон Темпс действително не се различаваха по нищо от останалите.
— А ти, Суки? — попита той. Арлийн, Сам и Кения — всички ме гледаха с очакване.
Отново прегърнах Арлийн, правя го често и с удоволствие. Аз съм с десет години по-млада от нея — Арлийн твърди, че е на трийсет и шест, макар че аз не й вярвам особено, — но с нея сме добри приятелки вече четири години, откак Сам купи бара и започнахме работа при него.
— Хайде де, кажи ни — взе да ме увещава Арлийн.
Сам прехвърли ръка през рамото ми. Кения се усмихна, но се оттегли в кухнята, за да поговори с Так.
И тогава съвсем импулсивно, споделих с тях желанието си.
— Просто се надявам да не бъда пребита от бой през новата година — умората си правеше шеги с мен и ме принуждаваше да изпадам в нелепи откровения. — Не искам да ходя в болница. Не искам да виждам лекари — не исках да пия вампирска кръв, която гарантираше бързо излекуване, но за сметка на това имаше странични ефекти. — Така че моето решение е да не се забърквам в неприятности — твърдо заявих аз.
Арлийн изглеждаше смаяна, а Сам… хм, за Сам не можех да преценя. Но след като го прегърнах, усетих силата и топлината на тялото му. Сам може да ви се стори хилав, докато не го видите да разтоварва кашони със стока гол до кръста. Изящното му телосложение се съчетава с голяма физическа сила, а естествената му телесна температура е малко по-висока от нормалното. Усетих как целуна косата ми и после всички си пожелахме лека нощ и се запътихме към задния вход. Пикапът на Сам стоеше пред караваната му, разположена под прав ъгъл спрямо задната стена на бара, но той се качи в патрулната кола на Кения, за да отидат до банката. После Кения щеше да го върне обратно и Сам най-после щеше да успее да си почине. Бедничкият ни шеф беше на крак от доста време, рамо до рамо с всички нас.
Двете с Арлийн се запътихме към колите си и аз забелязах, че Так седеше в кабината на стария си пикап. Можех да се обзаложа, че щеше да последва Арлийн у тях.
Последното „Лека нощ!“ отекна в заледената тишина на луизианската нощ и ние се разделихме, за да започнем поредната си нова година.
Свърнах по „Хамингбърд Роуд“ и поех към моята къща, която се намираше на около пет километра югоизточно от бара. Изпитах огромно облекчение от факта, че най-после съм сама, и бавно отслабих мисловната си защита. Фаровете ми осветяваха дънерите на крайпътните борове, които формираха гръбнака на местната дървопреработвателна индустрия.
Нощта беше много студена и много тъмна. По общинските пътища няма улични лампи, естествено. Горски обитатели също не се виждаха, поне засега. И макар че по навик внимателно гледах пред себе си, за да не налетя на някой внезапно пресичащ елен, в общи линии шофирах механично, като на автопилот. В главата ми се мотаеше единствено мисълта за това как ще се прибера, ще измия лицето си, ще нахлузя най-топлата си пижама и ще се пъхна в леглото.
Точно в този момент фаровете на старата ми кола осветиха нещо бяло, което внезапно се появи на пътя.
Гледката рязко ме изтръгна от ленивото ми състояние и аз изхълцах от изненада.
Човек! В три сутринта на първи януари по общинския път тичаше полугол мъж. Тичаше с всички сили, сякаш го грозеше смъртна опасност.
Намалих скоростта и започнах да обмислям план за действие. Бях сама жена, при това без оръжие. Ако някакво ужасно същество преследваше този човек, то можеше да докопа и мен. От друга страна, не можех да зарежа този страдалец просто ей така, без да му предложа помощ. В последния момент забелязах, че човекът е висок, рус и е облечен единствено в сини джинси. Спрях точно до него, оставих двигателя да работи и се наведох да сваля прозореца до пътническата седалка.