Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Понякога си играеш с дявола не защото искаш, а защото, ако не го направиш, някой друг ще го направи.
2
Гробището Линдъл беше едно от модерните, при които надгробните камъни са ниско в земята и не е позволено да се садят цветя. Улеснява придвижването, но също така и подпомага усещането за депресиращо празно пространство. Нищо друго, освен равна земя с малки издължени форми в тъмнината. Беше толкова празно и безлично, колкото тъмната страна на Луната и горе-долу също толкова ободряващо. Дайте ми гробище, в което има надгробни паметници и мавзолеи, каменни ангели, които плачат над снимки на деца,
Богородица, която се моли за всички ни, а безмълвните й очи са извърнати към небето. Едно гробище трябва да има нещо, което да напомня на минаващите хора, че има
Рай, а не само дупка в земята с камък отгоре.
Бях тук да възкреся Гордън Бенингтън от мъртвите, защото застрахователна компания „Фиделис" се надяваше да се е самоубил, а не смъртта му да е била случайна.
На карта беше изложен мултимилионен застрахователен иск. Полицията бе определила смъртта като следствие от инцидент, но застрахователите не бяха доволни. Те избраха да платят моя по-скоро голям хонорар с надеждата да спестят милиони. Аз струвах скъпо, но не чак толкова. В сравнение с това, което беше вероятно да загубят, бях по-изгодна.
На гробището имаше три групи коли. Две от групите бяха поне на петнайсет метра разстояние една от друга, защото и г-жа Бенингтън, и главният адвокат на „Фиделис" -
Артър Конрой, имаха ограничителна заповед един срещу друг. Третата група коли беше паркирана между другите две. Белязана полцейска кола и небелязана полицейска кола. Не ме карайте да обяснявам откъде знам, че това е небелязана полицейска кола, просто имаше този вид.
Паркирах малко зад първата група коли. Излязох от чисто новия си джип Гранд Чероки, който бях купила отчасти с парите, които получих от починалия ми джип Кънтри Скуайър.
Застрахователната компания не искаше да изплати иска ми. Не повярваха, че хиенолаци са изяли джипа. Изпратиха хора, които да направят снимки и измервания, да видят кървавите петна. Най-накрая платиха, но също така и прекратиха полицата ми. Сега плащам всеки месец на нова компания, която ще ми даде пълна полица, единствено ако успея да не унищожа друга кола през следващите две години. Много малко вероятно това да стане.
Съчувствието ми беше изцяло за семейството на Гордън Бенингтън.
Разбира се, трудно е да изпитваш съчувствие към застрахователна компания, която се опитва да се измъкне от плащане на вдовица с три деца.
Оказа се, че колите, които бяха най-близо до мен, са на застрахователната компания.
Артър Конрой се приближи към мен с протегната ръка. Беше висок сред по-ниските хора, с оредяваща руса коса, която решеше върху оплешивялата част на главата си, като че ли това я криеше, носеше очила със сребърна рамка, които обкръжаваха големи, сиви очи. Ако миглите и веждите му бяха по-тъмни, очите щяха да бъдат най-хубавата му черта. Но очите му бяха толкова големи и голи, че си помислих, че смътно прилича на жаба. Но можеше и скорошното ми недоразумение със застрахователната компания, да ме е направило по-строга. Може би.
Конрой беше придружен от приличащ на скала мъж в тъмен костюм. Здрависах се с Конрой и хвърлих поглед зад него към двамата мъже, които бяха високи над 1.80 м.
- Телохранители? - изрекох въпросително.
Очите на Конрой се разшириха.
- Как разбрахте?
Поклатих глава.
- Изглеждат като телохранители, г-н Конрой.
Здрависах се с други двама служители на „Фиделис". Не предложих да стисна ръце на телохранителите. Повечето от тях не биха се здрависали, дори и да им предложиш. Не знам дали това разваляше репутацията им на здравеняци или просто искаха ръката, с която стрелят, да им бъде свободна. Така или иначе не предложих, те също.
Въпреки това, тъмнокосият телохранител, с рамене, почти толкова широки, колкото аз бях висока, се усмихна.
- Значи ти си Анита Блейк.
- А ти си?
- Рекс, Рекс Кандучи.
Повдигнах вежди.
- Рекс наистина ли е малкото ти име?
Той се разсмя с този изненадващ изблик на смях, който е толкова мъжествен, и обикновено е за сметка на жените.
- Не.
Не си направих труда да питам какво е малкото му име, вероятно беше нещо смущаващо като Флорънс или Роузи. Вторият телохранител беше рус и мълчалив.
Наблюдаваше ме с малки, светли очи. Не го харесах.