Камуфлаж
- Автор: Холдеман Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Камуфлаж». Краткое содержание книги:
Майката продължи да настоява синът й да остане у дома, но все пак се съгласи да опитат лечение с треска, като инжектират на Джими кръв на пациент с третична малария. Джими прекара няколко дни в щастливо безгрижие, телесната му температура не се промени и с десета от градуса — тялото на изменчивия погълна маларийните бацили заедно с другата болнична храна. След седмица безплодно наблюдение го изписаха.
Родителите вече бяха наели болногледач и медицинска сестра, домът, с чудесна гледка към морето, разполагаше с достатъчно стаи за всички.
Болногледачът и сестрата имаха опит с умствено изостанали деца, но само след няколко дни си дадоха сметка, че Джими е нещо съвсем различно и че в този случай опитът им няма никакво значение. Младежът бе съвършено пасивен, но никога не изглеждаше, сякаш скучае. Напротив, ако се съдеше по някои признаци, ги наблюдаваше и изучаваше много внимателно.
Дебора, медицинската сестра, бе свикнала да я наблюдават внимателно — тя бе красива и сладострастна. Но втренченият поглед на Джими я смущаваше, защото тя не откриваше в него и намек за сексуално влечение, а момче на неговата възраст трябваше да кипи от енергия и необуздани страсти. „Случайните“ й разголвания и докосвания не провокираха никаква реакция. Нито веднъж не забеляза да е получил ерекция, нито да се опитва да й надзърне незабелязано в деколтето, нямаше и следи от мастурбиране. На този етап от развитието си изменчивият можеше само да имитира поведението, което наблюдава.
В момента се учеше да чете. След обяда Дебора му четеше от някоя детска книга, като проследяваше буквите с пръст. След това подаваше книгата на Джими и той повтаряше текста — дума по дума, но с нейния глас.
Веднъж тя накара болногледача Лоуел да му чете и при повторението Джими използва неговия глас. Паметта му беше изумителна. Достатъчно бе Дебора да посочи някоя книга, която му бе чела, и той започваше да я рецитира от началото до края.
Майката на Джими бе окуражена от този напредък, но не и баща му, и когато ги навести в края на седмицата, психиатърът доктор Гросбаум подкрепи мнението на бащата. Джими наизусти урока за лицеви нерви от учебника по анатомия и го издекламира безпогрешно, направи същото и с една поема на Щилер — на чист немски.
— Освен ако не е учил тайно немски и медицина — заяви Гросбаум, — защото не помни нищичко от предишния си живот. — Разказа им за няколко случая на идиотия, при които пациентите проявяват изумителна памет, но същевременно не са в състояние да живеят нормално. Но призна, че никога досега не е чувал за нормален човек, който да развие идиотия, и обеща да провери в литературата.
Напредъкът на Джими в неинтелектуалната сфера бе много по-изразителен. Вече не се скиташе като изгубен из къщата — отначало не знаеше дори за какво служат вратите. Лоуел и Дебора го научиха да играе бадминтон и след първоначалното си объркване той прояви вроден талант към играта — нищо чудно, след като Джими бе най-добрият тенисист в градчето. Двамата останаха изумени от способностите му в басейна — след като скочи, той преплува два пъти под вода цялата дължина, като използваше движения, каквито не бяха виждали никога. Но веднага щом му показаха кроул, делфин и гръб, той си ги „припомни“.
Към края на втората седмица Джими вече се хранеше със семейството и не само се справяше със сложните прибори, но и показваше ясно желанията си на прислугата, въпреки че все още не бе в състояние да проведе най-обикновен разговор.
Майка му покани доктор Гросбаум на вечеря, за да види колко добре се справя синът й без чужда помощ. Психиатърът бе впечатлен, но не защото забелязваше признаци на подобрение. За него това бе като урока за лицевите нерви, бадминтона и плуването. Момчето можеше да имитира перфектно всички наоколо. Когато му се пиеше, просто посочваше някоя чаша и прислужниците я напълваха. Същото правеше и майка му.
Родителите, изглежда, не бяха обърнали внимание, че всеки път, когато някой от прислугата заговаря Джими, той кима и се усмихва. Дори когато няма нужда да го прави. Важното за него бе, че така получава исканата храна.
Интересно бе, че според записките на сестрата момчето не показваше промени в телесното си тегло. Дали не правеше упражнения?
Извън научните си наблюдения докторът бе длъжен да признае пред себе си, че изпитва симпатия към нещастния пациент и че по някаква неясна причина същевременно се страхува от него. В присъствието на Джими винаги го спохождаше неясното чувство, че го наблюдават и изучават, при това със съвсем конкретна цел — сякаш скритата зад момчешката обвивка безкрайно интелигентна личност си е поставила въпроса: „Какво бих могъл да измъкна от този човек?“