Върховното кралство [Рицарят]

Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:

Името му бе Лорн Аскариан.ЕДИН МЪЖНякои казват, че с него дойде нещастието.ЕДНО КРАЛСТВОДруги, че е негова заслугата за спасението.ЕДНА СЪДБАВъв вените му течеше черната кръв на обречените герои.Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.

Перейти на страницу:

Някога и други се бяха затваряли в тази усамотена крепост. Било е през Последната война на мрака. Начело с този, който щеше да стане първия Върховен крал, няколко хиляди войници бяха водили тук битка, която смятаха за последна — за тях не ставаше дума да победят армиите на Драконите на сянката и забравата, а само да им устоят докрай и да паднат с оръжие в ръка. Също като тях, и старият крал беше тук, за да умре. Цитаделата щеше да бъде негов гроб, далеч от погледите и мълвите.

Но плановете му бяха провалени. Членовете на Събранието на Ирканс говориха с него. Или по-точно, бяха пратили при него един от своите пратеници, както правеха винаги. Върховният крал го беше приел. Беше го изслушал и си беше възвърнал надеждата. Може би все още можеше да спаси кралството си и да завърши царуването си в някакво подобие на слава. Ако Събранието не лъжеше, такава беше волята на Дракона на съдбата и липсваше само един мъж, за да бъде изпълнена тя.

Един опозорен, осъден мъж.

Мъж, осъден на адски мъки.

И когото трябва да призове отново.

Дъждът залепваше воала му върху костеливото му лице, Върховният крал повдигна очи и погледът му се изгуби по-далеч, отколкото можеше да види, до един кораб, който изглеждаше толкова малък сред бушуващото море.

Глава 2

Далрот беше опасана от високи стени и от далечно море. Някои казваха, че е далеч от света. Беше издигната по времето на Мрака против армиите на Драконите на сянката и забравата. Беше устояла на търпеливата разруха на вековете, но Тъмнината в нея оставаше силна, способна да разруши и душите, и телата, и сънищата на прокълнатите.

„Хроники“ („Книга на сянката“)

Тази нощ се беше извила страховита буря.

Вилнееше над един остров, към който един самотен галеон цепеше водите на бушуващото море. Корабът трудно държеше прав курс. Клатеше се, потъваше, изплуваше, от време на време носът му оставаше изправен, преди да смаже под кила си гребените на разпенените вълни. Силният вятър запокитваше дъжда в платната му. Вихрушки го заливаха от единия до другия край. Мачтите и коритото му скърцаха, но той се носеше, обливан от далечната светлина на огромните огненочервени светкавици.

Заобиколен от високи стръмни скали, островът изглеждаше недостъпен. Но галеонът, на който се вееше флагът на Върховното кралство, акостира, след като намери убежище в една вдлъбнатина, пазена от разрушена кула, издигната на върха на риф от накъсани скали. Завързаха кораба за стар каменен кей, преди да спуснат стълбичката. Мястото беше пусто, пронизвано единствено от пристъпите на бурния вятър. Слязоха четирима войници и зачакаха в шпалир под бурята, заливаща шлемовете и нагръдниците им. Към тях се присъедини млад мъж. Носеше сабя и беше облечен в широко наметало, чиято качулка скриваше лицето му. Последван от своя ескорт, той забързано отиде до скалата и по една стълба, издълбана в нея, започна да се изкачва към крепостта, която се извисяваше на върха на острова.

Злокобните ѝ укрепления бяха като продължение на стръмните скали, в които се разбиваха вълните. Далрот се извисяваше — масивна и застрашителна в урагана на бушуващите ветрове и проливния дъжд, осветена, сякаш изникнала от нищото всеки път, когато светкавица разкъсваше с кървава светлина нощното небе.

* * *

Управителят на Далрот спеше неспокойно, когато войниците нахлуха в стаята му, изблъсквайки слугата. Бяха подгизнали, шлемовете и броните им блестяха на светлината на фенера, който един от тях носеше. Недоумяващ, управителят седна на леглото си.

— Какво…? Какво става? — промърмори той.

Видя как войниците се отдръпват, за да направят място на млад мъж, чието лице беше скрито под качулка, от която се стичаше вода. Без да каже дума, той подаде на управителя пергамент, запечатан с печат от черен восък. Навън изтрещяха страховити гръмотевици и през открехнатите завеси изпълниха стаята с пурпурен блясък, на който сцената се открои за миг.

Управителят се колебаеше.

После взе пергамента с трепереща ръка и го разгърна. Един войник доближи фенера, за да може да чете.

* * *

Заповедта за освобождаване беше връчена на капитана на гарнизона, който повика шестима мъже под свое командване. Бурята връхлиташе върху Далрот и той знаеше какво означава това: щеше да е най-малкото зло, ако на сутринта се оплакваха само от кошмари и от няколко мъртвешки бълнувания, породени от Тъмнината. По-добре беше да приключат бързо.

Крепостта Далрот сега беше затвор, и то толкова ужасен, че съдиите от милост предлагаха на осъдените да изберат по-скоро смъртта, отколкото да бъдат затворени там. Никой не се беше завърнал оттам с целия си разсъдък. В Далрот имаше твърде много пролята кръв, твърде много страдание и отчаяние, твърде много пожертвани животи. И ако Мракът беше свършил отдавна, Тъмнината все още властваше в дълбините на крепостта — там, където бяха затворниците. Всеки в своята килия преживяваше собствения си ад, преследван и в сънищата си от мъртвешки гледки и отвратителни ужаси, от зловещи обсебвания. В крайна сметка всички полудяваха. Подчинени на бавната разруха на Тъмнината, най-силните издържаха по няколко години.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?