Драконът на Арканите
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконът на Арканите». Краткое содержание книги:
Това са пристигналите малко по-рано вълчици.
— Свършено е — казва тази, която преди това е проговорила. — Дайте си рапирата.
Тогава, обгърната в черното си наметало, побесняла от гняв, Анес дьо Водрьой застава в поза за бой и с изпълнен с омраза поглед, безразлична към това, че непременно ще загуби битката, изсъсква:
— Елате да я вземете.
Над абатството при силуета се появяват в нощното небе. Три бели силуета, прозрачни и призрачни, скриват светлината на лунния сърп. Три огромни силуета, които разперват криле, стоят на едно място и сякаш чакат, наблюдават нещо там, долу.
Три силуета на дракони.
Затворничката на шатленките
1.
Капитан Етиен-Луи дьо ла Фарг се беше вглъбил над гроба. С леко разкрачени нозе, той държеше шапката си в своите събрани отпред ръце. Погледът му беше сведен, неподвижно взрян в кръста от сив камък. Но виждаше ли го наистина? В очите му някакъв болезнен блясък се прокрадваше зад мрачините.
Може би се молеше.
Високият и широкоплещест благородник беше побелял от годините, но калѐн от изпитанията, битките и дуелите. Дрехата и панталоните му бяха черни, както шапката и ботушите му. Ризата и портупеят му аленееха, а също и ешарпът, който бе вързан около лявото му бедро и пристягаше кръста му. Рапирата му, тежка, дълга и здрава, марка „Папенхаймер“, много отиваше на този стар воин, ръководен от честта и от дълга. За него казваха, че по-скоро би умрял, отколкото да се предаде, а той никога не беше падал на колене. Лицето му на патриарх — строги устни и избръсната брада, красиви бръчки и волева брадичка — беше осеяно с дребни зараснали белези, а превръзка скриваше лявото му око. Сцепената му долна устна беше доста подута.
Капитанът вдигна глава и този път натъженият му поглед се зарея към покривите на великолепното абатство „Сен Жермен де Пре“. Беше сам сред спокойствието, царящо в малко гробище в предградието. Мястото беше приятно — тук, сред старите камъни, мълчанието и бръшляна. Макар да се очертаваше поредният пъкленогорещ ден, все още въздухът в Париж беше свеж през тази ранна сутрин на юли 1633 г.
Беше време за удоволствие от живота, за смях и за любов.
Някакъв незабележим млад мъж наблюдаваше входа на гробището. Прилепил се до стената, сякаш чакаше някого и подхвърляше във въздуха монета, за да убива времето. Името му беше Арно дьо Ленкур. Още нямаше трийсет години и отскоро носеше стоманения пръстен с печат на Остриетата на Кардинала.
Красива прислужничка, която вървеше по улицата весело и стискаше към корема си празна кошница, кокетно го загледа и му се усмихна дръзко.
Слаб и кестеняв, Ленкур беше облечен като благородник с дискретна елегантност: суетно закривена широка шапка, тъмночервен дублет с обърнати ръкави, красиви панталони до коленете, бяла ленена риза, ботуши с широки кончове и с обърнат край. Подвил крак до стената, към която небрежно бе опрял плешките си, той изглеждаше великолепно, а лявата му ръка почиваше върху изящната дръжка на рапирата му. Колкото до синия цвят на очите му, той само допълваше неговия чар.
Възпитан, Ленкур поздрави девойката с леко кимване.
— Харесват те, хлапе.
Не отговори на този, който му приказваше. Не защото единствено той го виждаше и чуваше, а тъй като не знаеше какво да му каже. Беше забелязал, че жените вече не го гледат по същия начин.
Но не можеше да си обясни защо.
— Тъй като ти стана много по-самоуверен — обади се отново гласът.
— Така ли смяташ?
— Ами да! Много дълго си се обучавал на изкуството да бъдеш невидим. Превърнало се е във втора природа за теб. И ти беше приятно да бъдеш такъв…
— Бях шпионин.
— … но сега вече нямаш нищо против да те виждат. А те намират за красиво момче. Харесват те, хлапе. Това е всичко.
Ленкур усети, че приятелска ръка го докосна по рамото. Обърна се към стареца, застанал до него. Виелиста се появяваше винаги така, облечен в овехтели дрехи. Но лицето му не беше подуто и окървавено, което ще рече, че не беше такъв, какъвто Ленкур го видя за последен път. Гледаше гордо и с обич, както баща наблюдава своя син.
Възможно ли беше да е прав?
Ленкур действително усещаше, че се е променил, откакто се присъедини към Остриетата на Кардинала, тази тайна група, състояща се от една жена и петима елитни мъже, командвани от капитан Ла Фарг.
Не. Една жена и четирима мъже.