Тринайсетте цвята на дъгата

Той искал да заведе в скрития град и хората, които го придружавали, но в лагера намерил само обезглавени трупове. Оттогава почувствувал, че се заплита в някаква тайнствена паяжина, която го влече към гибелта му. Отивал не натам, където иска, виждал тъмна стена, преградила изхода на тунела, изсечен всред растителността, почвата пропадала под нозете му… и изведнъж като че някой почнал да го вика и да го води, да го подкрепя и ободрява. Усещал сблъсъка на двете сили, които се борили заради него, бил замаян от изпаренията и на блатата и му се привиждала прекрасна жена, облечена в зелени дрехи…

— С бял шал, с качулка на главата и със светилник в лявата ръка — с въздишка допълни Матев.

Александър побледня и след мълчание отговори:

— Да, ти знаеш коя е жената. Можеш да ме ненавиждаш, но това ще ми попречи ли да я обичам?

Матев го погледна съчувствено:

— В какво си виновен? Ти си тук и си жив благодарение на нея. Марта може да влияе на хора, които я обичат. В състояние е да ги изведе от всякаква опасност…

Двамата журналисти гледаха с недоумение ту Матев, ту Александър. Донервалд дори пипна ушите си, като че за да провери на мястото си ли са и добре ли чуват.

— И друг път ми се е случвало — с измъчена усмивка призна Александър. — Тя дойде при мен, когато бях на Елерските плата. Накарала пилота на хеликоптера да спрат край нашия лагер. Намери ме и ми съобщи нещо, което отначало не повярвах. Седмици вече аз се движех из тая пустош и търсех да открия туземците, застрашени от болест, която щеше да ги изтреби. Мой дълг беше да ги предпазя. Но не намерих никъде следи от човешки крак. Тогава Марта долетя и много обстойно ме осведоми, че не трябва да търся стъпките им, защото те се боят от мен и при редките си излизания от подземията, където се крият по време на опасност, използуват прастария, само техен начин на придвижване — „ходят“, опрени на пръстите на ръцете си. Аз казах: „Това не е възможно!“ А тя ме увери, че някакъв отдавна починал виртуоз твърдял, че всеки пианист с добра постановка и нормално тегло би трябвало да си прави подобни упражнения, те не били чак толкова трудни. И ме заведе до брега на едно поточе. Във влажната почва ясно личаха вдлъбнатини, оставени от човешки пръсти. Аз все още не бях убеден — може някой от моите хора да се е опрял, като се е навеждал да пие вода. А тя заповяда да се скрия и запя. Гласът й ме унесе, аз не разбрах изпод земята ли излязоха хората, които търсех. Те насядаха в кръг около нея, залюляха се като цветя под вятъра, устните им сякаш пиеха песента на Марта, а после — и думите й, които не разбираха (но тя твърдеше, че е „говорила“ с тях), й доверчиво ми позволиха да им дам ваксина и да отрежа снопчета от косите им за изследване. Показаха ми и тоя невероятен вървеж… Всеки акробат може да ходи на ръце, но на пръсти, без усилие… гледката е смайваща. А Марта разкъса малахитовото си колие, раздаде им камъчетата, почерпи ги с ментолови бонбони и отлетя, без да ми обясни, без да се сбогува…