Студена кръв

- Махни се оттук! - нареди игуменът. - Искам да разбера какво става!

- Брат Агапий е мъртъв! - отговори му високо Климент, така че и останалите да го чуят. - Бил е жестоко убит! Никой да не доближава трупа!

- Трябва да видя! - извика Пацик и избута писаря, който го хвана здраво за ръката. До тях дотичаха Корсис и Невестулката, които объркано гледаха ту господаря си, ту игумена на манастира.

- Задръжте останалите! - нареди им Климент и те се втурнаха да възпрат уплашените монаси.

Пацик спря близо до поругания труп на преписвача и закри лицето си с ръка. От гърдите му се изтръгна стон, той стисна още по-силно жезъла си и се олюля, но успя да се задържи на крака.

- Ужасно зверство! - простена славянинът и се прекръсти.

- Господ е отвърнал очи от нас!

- Това престъпление може да ни даде шанс - бързо каза Климент. - Цел ден вали, снегът е още пресен. Можем да намерим в него следи, които да ни отведат до извършителя на това гнусно злодеяние! Но трябва да отведеш оттук всички, преди да са заличили това, което е написано в снега.

- Не! - игуменът отвърна поглед от мъртвото тяло. - Трябва да приберем трупа и да се погрижим за него!

- Не разбираш ли?! Това е шанс да заловим убиеца!

- Няма да оставя един от монасите си да лежи по този начин в снега! Аз съм игуменът на този манастир! Аз решавам какво да става в него! Елате! - извика той на останалите.

Климент бързо пристъпи напред и вдигна високо дясната си ръка.

- Това - каза той - е пръстенът на княза. Аз съм негов пратеник! И ви заповядвам да се оттеглите, докато не завърша огледа си! Който откаже, ще наредя да го арестуват!

Монасите недоволно зашумяха, но никой не посмя да продължи напред.

- Добре! - извика Пацик. - Ще отидем в черквата! Там ще се молим за душата на брат Агапий! А след това ще пиша на Борис! - закани се той.

Климент изчака монасите да се разотидат и внимателно огледа мястото. Интересуваха го следите около трупа, които ясно личаха в натрупалия сняг. Опитваше се да не гледа към поруганото тяло на преписвача, макар от миризмата на кръв и вътрешности да му се повдигаше, а по гърба му да лазеха студени тръпки.

Мястото на престъплението беше добре избрано. От едната страна го скриваше ковачницата, а от другата - чупка в оградата. Точно отпред растяха няколко плодни дръвчета, наистина без листа и с голи клони, но така вплетени едно в друго и отрупани със сняг, че зловещата гледка не се виждаше дори от няколко крачки.

Какво ли беше правил Агапий тук?

Защо му е било на преписвача да се крие по ъглите?

И какво беше накарало Еремия да дойде на това място?

Писарят се намръщи. Билкарят му се беше сторил открит и честен човек, но може и да бъркаше в преценката си.

Трябваше да побърза. Не оставаше много до залеза, а схлупеното небе и падащият сняг правеха работата му още по-трудна.

Освен собствените им следи в белите преспи личаха още две дири. Писарят се доближи, приклекна до тях и почувства как сърцето му започва да бие учестено. Стъпките бяха човешки!