Сивите [bg]

— Дупките в земята?

— След като сме се прибрали и сме си легнали, това нещо се е върнало. Върнало се е с нея, след като са я зашеметили или каквото там са й правили. И по някаква причина…

— Не, Дан, не извънземни са те накарали да ми изневериш. Това няма да мине.

— Спри!

— Не викай.

Ала той продължи, защото всичко зависеше от това, целият му живот се крепеше на това.

— Работата е там, че…

— Дан…

— Изслушай ме! Чуй ме, защото това е странно и невъзможно, но е реално и трябва да се позамислиш.

— Предпочитам да мисля за твоята изневяра — няма да ме убедиш, че не е изневяра.

— Кейтлин, отново проявяваш мелодраматизъм, но те разбирам. Личната драматизация е характерна за хора, белязани от тежко детство.

— Защо не анализираш себе си, самовлюбено момче такова?!

— Ще го направя. И съм съгласен, че онова, което направих, е много лошо, независимо от обяснението.

— Е, вече имаме напредък.

— Сега ще ме изслушаш ли?

— Добре. Пришълците са те накарали да го направиш. И какво сега?

— Видях я на нещо като черна кушетка и бяхме… нещо се случваше… — Той потръпна, отиде до мивката и пи направо от чешмата.

— Какво може да е било? Извънземна любовна игра?

— Беше ужасно, Кейтлин! Ужасно! Те — спомням си някакви искри и ние бяхме — о, Боже — в някакъв вид тайна свързаност, при която аз продължавах да виждам тези искри и да чувам неща, като вътрешния й глас, спомени, нещо като… вътрешната й миризма… аромата на душата й.

— Имаше ли ректално сондиране, или беше още по-перверзно?

— Заслужавам го, разбира се, но…

— Какво, Дан? Недей да говориш със загадки, ако обичаш.

— Когато бяхме деца… Видях едно момиче по същия начин. И това момиче беше ти.

— Ние дори не сме се познавали.

И все пак тя също имаше определени разпокъсани спомени, наистина странни, винаги ги беше свързвала с малтретиране от един от множеството приятели на майка й. Но не спомена за тях, моментът не беше подходящ.

— Познавали сме се, но не в нормалния живот. Познавали сме се много добре, защото те са се постарали да е така. Те са създали нашето семейство, Кейтлин. Ние сме проклети лабораторни плъхове!

— Стига вече! Виж, имаме гости и ще сляза долу. Освен това Конър ще се сети, че пак се караме, а не искаш да го замесваме, нали?

— Той вече е замесен. Много сериозно замесен. Кейтлин, не разбираш ли защо е толкова умен, защо излиза от скалата — той е техен, Кейтлин!

— О, не мисля. Все пак много добре си спомням как го родих — той е мой. Мой син, по дяволите.