Жестоки игри [bg]

Тя излезе, а аз се измъкнах навън. Слънцето бе почти залязло. Беше настъпило онова време от денонощието, когато палитрата на деня започва леко да избледнява, цветовете преминават в различните нюанси на сивото и силуетите започват да се размазват едва забележимо.

Тръгнах с несигурна крачка към колата си. Бях прекарал цели три часа в „Ла Каса“, а бях успял да науча само, че преподобният Огъстъс Маккафри е чевръсто старо момче с неустоим чар. Той бе използвал времето, в което се бяхме „разхождали“ с Тим, за да ме проучи, и после ми даде да разбера, че го е сторил. Все пак само параноик би могъл да види нещо заплашително в подобна стъпка. Преподобният просто се бе изперчил, демонстрирайки колко добре е информиран. Същото важеше и за споменаването на влиятелните приятелчета. Най-обикновена демонстрация на сила. Освен това връзките на Маккафри едва ли се изчерпваха с няколкото споменати имена, да не говорим, че той едва ли щеше да спре дотук в завоюването на нови „съюзници“. В края на краищата пътят към големите пари минава точно оттам. Оттам и през цепките на кутиите за дарения, облепени със снимки на дечица с големи тъжни очи.

Пъхнах ключа във вратата на севилята и хвърлих един поглед на моравата пред административната сграда. Приличаше на добре поддържан фермерски двор след края на работния ден. Наоколо царяха тишина и покой. Вероятно бе дошло време за вечеря и хлапетата бяха в столовата, следени внимателно от своите ръководители и напътствани от благия отец Гюс.

Почувствах се глупаво.

Тъкмо се канех да отворя вратата, когато забелязах някакво раздвижване в края на горичката, на около двеста метра от мен. Не можех да бъда сигурен, но ми се стори, че става дума за боричкане. Като че ли дочух и сподавени викове.

Прибрах ключовете обратно в джоба си и пуснах книгата на Маккафри върху чакълената настилка. Наоколо нямаше никого. Пазачът в будката на входа гледаше в обратната посока, което беше добре дошло, тъй като исках да се приближа и да проверя какво става, без да бъда забелязан. Спуснах се внимателно по склона на хълма, върху който беше разположен паркингът, като се стремях да се движа, доколкото бе възможно, в сянката на сградите. Силуетите в далечината продължаваха да шават, но вече по-бавно.

Притиснах се към розовата стена на най-южно разположеното спално помещение и продължих напред. Почвата под краката ми беше влажна и разкаляна, а въздухът бе изпълнен с изпаренията от близкото бунище.

Сега вече виковете се чуваха далеч по-ясно — мучащи, жаловити животински викове.